Полицейското управление изглеждаше по същия начин, както и предишния път — като върволица от вагони, наредени в кръг, които очакваха атака. Със слизането си от колата тя чу глас да вика името й:
— Госпожице Уитни?
Обърна се и видя Андрюс, полицая, който я бе завел до кабинета на Боунстийл преди време, да слиза по стълбите на сградата. Дългата му коса бе нашарена с изсветлени от слънцето кичури; очите му бяха тъмносини. Тя му се усмихна широко.
— Как сте?
— Добре, госпожице Уитни, добре съм — усмихна се и той и посочи: — Страхотни гуми — ръката му погали колата, сякаш беше живо същество. — Направо ни оставят в прахоляка.
— Всъщност, господин полицай, как е малкото ви име?
— Пийт, мадам — после посочи през рамо с палец. — А това е Хари Брафман — другият мъж, по-нисък и по-тъмнокос от Андрюс, но горе-долу на същата възраст, кимна. — И двамата сме от екипа на лейтенант Боунстийл.
— Знаете ли къде е той?
— Разбира се. На пристанището на Санта Моника. Ние тъкмо тръгвахме натам. Може да ни последвате.
— Все пак, Пийт — намеси се Брафман и сбърчи чело, — знаеш какво се е случило там. Не ни е разрешено да допускаме цивилни лица в района на произшествието по никакъв повод.
Андрюс обаче махна с ръка.
— Госпожица Уитни и лейтенантът са стари приятели, Браф. Щом тя има нещо да му казва, той ще иска да го чуе.
Тъмните очи на Брафман огледаха Даяна от горе до долу.
— Е, няма да споря — рече той с едва доловимо самодоволство.
На пристанището наистина бе станало нещо. Още преди да стигнат в Санта Моника, Даяна чуваше пронизителния вой на сирените на полицейските коли и мислено благодари за ескорта на Андрюс — сама нямаше да може да се приближи до пристанището.
Докато се придвижваха преброи най-малко половин дузина полицейски коли; една бронирана кола буботеше отстрани. Бяха поставени подвижни бариери, които бяха вдигнати, и през тях се минаваше след щателна проверка.
Андрюс и Брафман слязоха от колата и наредиха на един полицай да пази ферарито, а те преведоха Даяна през оградения район.
Кеят гъмжеше от ченгета — до един в цивилни дрехи. Наблизо беше спряла линейка, чиято червена лампа премигваше беззвучно, а задната й врата зееше отворена. Беше празна. Вляво от нея и близо до кея двама души в бели престилки качваха нещо върху количка с колелца. Даяна разпозна високия асистент по медицинска експертиза, който беше в дома на Крис и Маги в деня на убийството на Маги. Той изглежда пак напъхваше в устата си последния залък от сандвич.
До него стоеше Боунстийл — ослепителен в бледосивия си костюм от коприна и лен. От всички на кея само той имаше невъзмутим вид. Когато Даяна се приближи, вървейки между Андрюс и Брафман, той оглеждаше нещото в носилката.
Мина известно време, преди най-сетне да вдигне поглед и без да помества очи от Даяна, да забележи присъствието на другите двама.
— Пристигнахте за рекордно време — рече им той. Не помръдна глава — Престрелката е станала в другия край. Знаете какво да правите.
— Къде е Форейджър? — запита Андрюс.
— Улучено дясно рамо. Не е в опасност.
— А Кийс?
Боунстийл се поколеба за миг.
— Той нямаше късмет — очите му премигаха няколко пъти. — Съжалявам, Андрюс.
Андрюс остана като закован. Красивите му, остро изваяни черти на лицето като че ли остаряха пред очите на Даяна. Лек ветрец развяваше нежната му коса с цвят на царевица. Коса като на бебе, помисли си Даяна. Само дето той не беше вече бебе.
Брафман мина покрай нея и докосна ръката на Андрюс.
— Хайде, Пийт. Имаме да вършим работа — и го поведе със себе си; в гръб двамата приличаха на най-обикновени хора, които вървяха по кея, за да наблюдават океана.
— Кийс е негов зет — това бяха първите думи, които Боунстийл отправи към Даяна. — Андрюс и сестра му са много привързани един към друг.
Каза го така, сякаш възприемаше този факт като нещо невъобразимо за него.