— Здравей, Боби.
— Момчетата ли те доведоха?
— Аз ги помолих. Имам нещо за теб — тя изчака за миг. — Не искам да създавам неприятности на Андрюс.
— Не се безпокой — той сведе очи към платното, покриващо носилката и хвана с дясната си ръка единия му край. — Тук има нещо, което може и да ти е интересно да видиш — и започна да повдига платното.
— Шегуваш се.
Ръката му спря във въздуха.
— Да се шегувам ли? Не. Говоря съвсем сериозно — с един замах той отметна покривалото и откри трупа. — Запознай се с Модред.
Даяна бе твърдо решена да не поглежда в носилката, ала любопитството й надделя. И видя едно лице, което във всяко отношение беше най-обикновено — очи не много големи, нито много малки; нос като нос; с нищо неотличаваща се уста. С две думи лице, в което човек не би задържал поглед и едва ли би запомнил. Лице от тълпата, излязло сега крачка напред, само защото е на психопат-убиец.
Лицето му беше бяло — той сякаш спеше мирния сън на невинен младенец. После погледът й се измести и спря по-надолу, където покриващото го платно бе обагрено с червено на две–три места. Даяна протегна ръка, за да не се олюлее и Боунстийл я хвана.
— Какво се е случило?
— Да се махнем от тук — рече той — и ще ти разкажа.
Боунстийл я поведе по шосето към плажа. Когато тръгнаха по пясъка, Даяна събу сандалите си, а Боунстийл остана с обувките. В единия край десетина-дванайсет загорели от слънцето деца играеха на волейбол. Зад тях, на изпаряващия се асфалт, момичета и момчета в бански костюми и шорти караха ролкови кънки под звуците на диско музика.
— В едно нещо психиатрите излязоха прави по отношение на Модред — каза Боунстийл на фона на музиката. — Той е искал да бъде заловен — лейтенантът пъхна ръце в джобовете си. — Оставял ни е улики, но или те са били прекалено неразбираеми, или ние сме били глупаци. Но и в двата случая не открихме нищо.
В крайна сметка той ни се обади и определи среща. Разбрахме, че е той по няколко неща, които ни каза по телефона… подробности, които не бяхме оповестили и само убиецът можеше да знае — Боунстийл мрачно се усмихна. — И хич не се показа плашлив. Поне на онзи етап. Каза ни всичко — мъжът въздъхна, извърна глава и се загледа в маранята. — Господи! — възкликна след малко с отвращение. — Знаехме, че е опасен и аз въпреки това позволих да покоси двама от хората ми.
— Как би могъл да предположиш, Боби.
— Как бих могъл? Как бих могъл! — повтори той иронично. — Шефът ми каза същото. Излезе много разбран в случая. Рече ми: „Виж какво, Боунстийл. Погледни и другата страна на монетата. Тоя маниак си отиде завинаги. Трябва да извлечем полза от това. Вече разговарях по телефона с представители на пресата. Твоите хора изпълниха дълга си. Те са герои.“
Боунстийл прекара ръка през косата си.
— Герои! — изсмя се презрително той. — Загинаха от глупостта си.
— А не защото са проявили храброст ли?
— Твърде са млади, за да бъдат храбри. Просто не бяха достатъчно разумни.
Но накрая се обърна и погледна Даяна.
— Да — кимна той, — наистина проявиха храброст.
— Те бяха твои хора — Даяна също го гледаше. — И затова обвиняваш себе си.
— Изпълняваха мои заповеди!
— А ти направи ли всичко възможно, за да ги предпазиш?
— Трябваше да предположа, че този психо ще носи скрит пистолет. Той беше вдигнал ръце. Тогава казах на Форейджър и Кийс да идат и да го заловят. Оня луд се хилеше като пача. В първия момент ръцете му бяха празни, в следващия извади малък пистолет. Трябва да е бил закачен за пружина в ръкава му — тъмносивите очи на Боунстийл потъмняха от спомена. — Форейджър и Кийс бяха съвсем близо до него. Не вярвам, че дори са разбрали какво става. Чух първия изстрел и заповядах на снайперистите да стрелят. Те го изхвърлиха на близо два метра назад, но през това време моите хора бяха на земята.
Той прекара ръка през лицето си и на Даяна й се стори, че обърса една отронила се сълза.
— Значи си ги прикрил — рече тя. — Останалото е било неизбежно.
— Отново говориш с думите на капитана.
— Може би, защото и двамата с него сме по-обективни от теб.
— Но не вие ще ходите да съобщите на вдовиците, нали?
— Е, да — отвърна Даяна. — Но това е част от работата ти. Едното върви с другото.
— Затова след този случай напускам. Не издържам повече. Явно съм малодушен.