— Втръсването няма нищо общо с малодушието.
Вятърът развя пеша на сакото му и откри хастара му.
— Но съм такъв, знаеш.
Даяна сви рамене.
— В момента просто се самосъжаляваш.
— Сериозно смятам, че съм такъв.
— О, стига, Боби. Омръзна ми от изповеди. Не може ли да продължим с…
— Даяна…
— Недей — прекъсна го тя тихо, но настоятелно. — Веднъж вече имахме възможност. Сега всичко свърши и така е по-добре.
Той рязко се обърна и тръгна да върви по плажа. Момичета тайно му хвърляха погледи, оглеждайки по техния си сладострастен начин снажното му тяло. Боунстийл е привлекателен мъж. Но не е за мен, помисли си Даяна. Някога — може би, но вече не.
Тя прескочи пясъчната ивица и изкачи бетонните стъпала към паркинга. Отиде при тъмнозеления форд, качи се в него и зачака.
След малко Боунстийл се появи. Той се наведе и пъхна глава в отворения прозорец.
— Направих някои проверки на онова, което ми каза за Маги.
— Мислех, че не ми повярва.
— Ами да речем, че проявих скептичност.
— Какво се случи, та промени решението си?
— Издадох заповед за ексхумация на тялото и нищо не постигнах — той отвори врата и седна зад кормилото. В колата беше задушно и той затвори прозорците, за да пусне климатичната инсталация. Когато се разхлади, Боунстийл отново заговори: — Направих също и някои справки за нашия приятел Найджъл Аш — той се обърна да погледне Даяна; гласът му пак бе възвърнал характерната си безпристрастност. — Ти знаеше ли, че той е полуирландец?
— От кои ирландци? — Даяна се постара да прикрие удивлението си.
— От католиците. Майка му е била родом от Анди таун — разсадника на дейността на ИРА в Белфаст.
— Знам. И как тъй се е омъжила за англичанин?
— Не за англичанин — поясни Боунстийл, — а за уелсец. Но според съседите, това било причината за свадите им.
— Както разбирам, добре си запълнил времето си.
— Има още — продължи той. — Найджъл има сестра.
— Никога не съм чувала да я споменава.
— И няма и да чуеш. Явно, че никога не говори за нея.
— Искаш да кажеш, че не се разбират ли?
— Не бих го определил точно така — отвърна Боунстийл. — Може би, защото тя живее в Белфаст.
— Да не би да намекваш, че тя е член на ИРА?
— Ако го кажа, ще бъде лъжа. Нашите британски братовчеди могат и дума да не обелят, когато поискат. Не чух отговор „да“ или „не“, но ми дадоха адреса й. Намира се във Фолс. — Оттам бе и Шон Туми. — А ти какво имаш за мен?
Даяна извади целофаненото пликче.
— Първо — рече тя, — бих искала вашата лаборатория да направи химически анализ на съдържанието.
Боунстийл внимателно го взе от ръката й и го вдигна към светлината.
— Хероин?
— Да — потвърди Даяна. — Може би е само това.
Той прибра пликчето във вътрешния си джоб, след като предварително го залепи.
— Откъде се появи това?
Даяна му разказа за случилото се в Ню Йорк и за съмненията си относно съдържанието на белия прах в пликчето.
Боунстийл поклати глава.
— Вероятността е твърде минимална. Наркоманите, разбираш ли, биват мамени на улицата всеки час на деня. Стоката винаги е примесена. Въпросът е с какво. Ако е нещо доброкачествено, то тогава само въздействието се намалява, нищо повече. Но ако е нещо друго, може и да се проснеш мъртъв на пода в банята. Той е имал късмет, че си била наблизо.
— Ще го дадеш ли за анализ? — и понеже не получи отговор, Даяна продължи: — Кажи ми едно нещо: има ли случаи уличната стока да е била смесвана със стрихнин?
— Аз поне не съм чувал. Освен ако е правено умишлено — мъжът я погледна, потупа сакото си там, където беше вътрешния джоб с пликчето и додаде: — Считай молбата си за изпълнена — извади ключовете си и запали двигателя.
— Защо не направим една разходка по булевард „Ван Нуйс“? — подхвърли Даяна нехайно.
Вече се здрачаваше и в намаляващата светлина лекият прах по листата на палмите от двете страни на шосето вече не се забелязваше.
— „Ван Нуйс“ ли? — почуди се Боунстийл. — За какъв дявол да ходим дотам?
Даяна му показа листчето, което й беше дал Мейър.
— Кой е тоя Чарли У?
— Някой, който може да знае кой е убил Маги — отвърна Даяна.
Боунстийл я погледна недоверчиво, ала отби от пътя, за да излезе на магистралата за Санта Моника.