— Това пък откъде го взе?
— Не можеш ли веднъж да приемеш нещо за чиста монета? — раздразнена попита Даяна.
— Ако го направя — рече той, — ще излезе, че съм най-некадърното ченге — после се усмихна. — Добре, добре, всеки си има свои тайни. Запази си тази.
В западната част на Лос Анджелис, Боунстийл взе левия дълъг, широк завой, излезе на магистралата за Сан Диего и пое на север към низината.
— Свършила си добра работа, за да спасиш Крис — отбеляза Боунстийл и тя долови в гласа му искрено възхищение. — Как е той сега?
— О, добре е. Продължава да работи в студиото. Оказа се, че ще му отнеме повече време, за да довърши първия си солов албум, отколкото предполагаше. Преди няколко седмици там избухна пожар и една от магнетофонните ленти изгоря, та му се наложи да презапише три парчета от самото начало. В момента прави последното.
— А ти си в очакване на „Оскар“, а? Тогава ще станеш още по-голяма работа.
Движението беше много натоварено и Боунстийл отби вдясно, мина през Мълхоланд и по булевард „Бевърли Глен“ навлезе в Шерман Оукс. Низината остана зад гърба им и когато изкачиха хълма, Даяна знаеше, че преди да падне нощта, котловината ще бъде задушена от мръсния кафяв смог, който по цели седмици се стелеше над нея. Парников ефект, както го наричаха метеоролозите. И ако той се задържеше по-дълго, промишленита слуз щеше да проникне през възвишенията на Санта Моника и да залее Бевърли Хилс и Холивуд. Тя вече виждаше как розовеещите отблясъци от котловината се отразяват високо над хълма и изпита чувството, че колата ги бе понесла към град в небесата.
— Теб какво те засяга? — рече Даяна. — Аз и сега съм голяма работа за теб.
Боунстийл се засмя с горчивина.
— Ние просто не сме създадени един за друг. Да оставим нещата така.
Ала Даяна знаеше, че нито едни от двамата нямаше да го стори тъй лесно. Всеки поотделно щеше да опитва отново, докато единият или другият отстъпи. Това беше в природата им. Даяна съзнаваше, че засега бяха стигнали до едно крехко временно примирие.
— Как искаш да станеш добър писател — каза тя, — след като по душа си още ченге. Й такъв ще си останеш.
— Всеки път, когато ти се удаде възможност — бавно отвърна той, — ще се намери някой, който да ти смачка муцуната.
В гаснещата светлина очите му изглеждаха свирепи, студени и съвсем малко тъжни.
Те превалиха билото на хълмовете и заслизаха надолу. Наоколо нямаше нито един дъб, но пък беше пълно с канадски тополи и шубраци. Пред тях, подобно на неоново сърце на чудовищен робот, блестеше „Ван Нуйс“. След малко завиха по булевард „Вентура“ и навлязоха в подлез. Отгоре долиташе глухият тътен на автомобилното движение. Под тях минаваше шосейният канал за лосанджелиската река. С излизането си от подлеза се озоваха на булевард „Ван Нуйс“.
Тъй като навремето, преди две десетилетия крайбрежната ивица Сънсет имаше легендарна нощна слава, сега този булевард се бе превърнал в място за нощни мечти. Отдалеч, чак от Лагуна Бийч, тук идваха подрастващи сърфисти, за да се перчат с екипировката си; тук млади автомобилни състезатели, с надежда да получат признание, пришпорваха двигателите на колите си; тук ученици от гимназиите на Холивуд и „Ван Нуйс“ се мотаеха и пълнеха главите си с повърхностни тайнствени мисли за природата на злото.
Златокоси момичета с фосфоресциращи шорти и къси до кръста многоцветни блузи с голи гърбове, с грим, по-тежък от грима на които и да е три жени по Родео Драйв взети заедно, се провираха на ролкови кънки между безкрайните шестредови върволици от коли. Кехлибареножълти фарове за мъгла от гъстото автомобилно движение хвърляха причудливи, ясно очертани сенки върху булеварда и сградите, във входовете, където млади момчета се бяха облегнали с вид на професионални танцьори със зализани с брилянтин коси.
Въздухът бе наситен с лъчи от светлина и ритми от музика на „Ролинг стоунс“, които звучаха от десет хиляди радиостанции; синкопираните основни мелодии като че ли особено много прилягаха на този час от деня и на това място. Рокендролът се явяваше пикантна подправка на въздуха, неудържим с дръзкото си предизвикателство и когато Даяна пое дълбоко нощния въздух, музиката изпълни ноздрите й подобно на озон.
Това беше наежен, свиреп свят, лъскав и ненакърним, изпълнен с някакво страшно неспокойствие — като кошмар или филм на ужасите; в бляскавите кехлибарени светлини имаше желание за полет, както и противното усещане за страх — неуправляем, страх, който не можеш да разбереш. Даяна бе обзета от такъв страх още щом разпозна това сурово, мрачно, сластно средище. Минаващите сенки на въображението не бяха толкова далеч от нейното време на бягство. И тя отново си помисли: „Няма нищо страшно. Всичко остава същото.“