Те се вляха в бавния поток от коли, придвижващ се от север към Панорама Сити, който много преди това завиваше, за да поеме обратно на юг по пътя, по който бе дошъл. Автомобилите бълваха облаци отработени газове, гъсти от горивото като ордите комари, излитащи от настилката на булеварда — същински тайнствени димни сигнали от някоя примитивна племенна общност.
Тъмновиолетовата товарна кола пред тях спря. Едната й страна бе цялата изрисувана в зашеметяващи ярки цветове и представляваше хаитянски плаж с разлюлени палми; на този фон, разбира се, преобладаваше вездесъщият герой на Южна Калифорния — загорял от слънцето сърфист, нарамил дъската си, готов всеки момент да се хвърли във високата вълна, с предизвикателство към Бонзай Пайплайн.
Едно гъвкаво като горска нимфа момиче с вързана на конска опашка дълга гъста коса, се отдели от тъмнината на близкия вход. То беше облечено с ослепително бели шорти и огненочервено бюстие. Не личеше да има дори малки гърди и цялото му тяло като че ли се състоеше само от изключително красиви крака с меден загар. Вратата на тъмновиолетовата товарна кола откъм тротоара се отвори и момичето се качи вътре. Колата подскочи напред и се засили да настигне автомобила пред нея. През това време Даяна успя да прочете надписа на задната броня: „Не се смей — дъщеря ти е тук.“
След по-малко от километър Боунстийл започна да си проправя път с колата към паркинга, намиращ се съвсем близо до богато украсена фасада на огромен, претъпкан с хора бар. Някаква шизофрения лъхаше от това място. Архитектурният му стил явно се е колебаел между испанско комичен и мароканско комичен. Две арки с формата на полумесечина се издигаха върху бели спираловидни стълбове, които трябваше да създават впечатлението, че са изградени от пясък, но положително не бяха нищо друго, освен бетон, покрит с дебел пласт пясък. Над арките се виеше пищен трицветник, който фосфоресцираше в светлината, ограждаща на свой ред името на заведението, изписано в полукръг с яркочервени неонови букви „Черис“.
Сред бурното море от звуци бавно се движеше син пикап. Върху плоската му задница, кръстосали крака, седяха две момчета и пушеха.
— Обзалагам се, че тук гъмжи от наркотици — отбеляза Даяна.
Боунстийл хвърли поглед към отдалечаващия се пикап и измърмори:
— Сто на сто. И то с килограми. Но ония двамата не пушеха наркотик, а куалуди.
— Не знаех, че може да се пуши.
Боунстийл сви рамене.
— Тук всеки ден изниква по някоя нова стока. Те са толкова изобретателни.
Той свали ръце от волана и продължи да наблюдава входа на „Черис“. Надолу по многолюдния булевард Даяна мерна въртящата се преграда в червено, бяло и синьо на спирката „Шеврон“. Клаксони свиреха в такт с музиката, която се лееше в нощта като общ поток от звуци.
— Знаеш ли нещо за това място? — попита Боунстийл, посочвайки с палец сводестия вход на бара.
— Да, разбира се, чувала съм някои неща. Кой ли не е чувал? Но никога не съм идвала тук.
— И само това ли знаеш?
Живите му очи се стрелкаха насам-натам сред рояка от младежи, които безгрижно влизаха и излизаха от заведението. Обляното му от цветния неон лице изглеждаше сиво-синьо.
— Ъхъ.
Даяна помисли, че той ще добави още нещо, но мъжът мълчеше. След малко извади цигара „Кемъл“ без филтър и я запали. Изпусна дима през прозореца и Даяна си помисли: „Дори и ченгетата си въобразяват, че водят достоен живот.“ Веднага осъзна, че не е честно да разсъждава така. Това обаче не я притесни ни най-малко.
Входът на „Черис“ бе задръстен от момчета с провиснали коси, облечени в тениски без ръкави и избелели джинси; голите им бицепси блестяха в жълтеникавата светлина като намазани с някакво мазило. Сред тях имаше и момичета, почернели от слънцето, с изящни носове, целите посипани с лунички; тъмно начервените им лъскави устни приличаха на сочни плодове, а гримът около очите им — на парчета пъстроцветна змийска кожа. Шарените рокли на момичетата бяха в пълно несъответствие с вида им, а лъскавите сапфирени и рубинени допълнения в облеклото на партньорите им наподобяваха повече бельо, намерено на пода в някой публичен дом, отколкото на дреха за улицата. В същото време момичетата изглеждаха нежни и уязвими, съвсем като деца, които по невнимание са се пуснали от сигурните ръце на родителите си.