— Не си — Даяна се наклони, целуна го по бузата, хвана главата му и съзнателно бавно го загали по косата с дългите си пръсти. — Не си — мълвеше тя, — не си чудовище. Знам го, Крис.
Но не можа да продължи, не можеше да му каже: Страхувам се за теб. Страхувам се, че Таис… Какво? Знаеше, че тук той не е силен. В миналото може и да е устоял на нейните аванси заради Джон, а после… или по-точно в съвсем близкото минало… заради Маги. Но сега, сега между тях не стоеше никой, дори и Найджъл, който, изглежда, вече отегчаваше Таис.
Видя, че Крис се е загледал в косата й, вееща се като корабно платно от вятъра, която изсветляваше с все по-ярките лъчи на слънцето.
— Аз съм от оцеляващите — рече той. — Издържах на всички улични битки в родния си край. Какво ли не е минало през главата ми. И пак се връщах, за да спечеля сражението. Разбираш ли за какво ти говоря?
В далечината бялата платноходка напредваше към линията на хоризонта, където повърхността на морето изглеждаше все още тъмна и пропита с остатъците на нощта. Платноходката блестеше, тънка и права като току–що изкована сабя. Едно смело и самотно създание, което се плъзгаше по ръба на света.
— Колкото до леглото — заговори Даяна, — ние сме приятели, Крис.
— Приятелите също могат да бъдат заедно в леглото.
— Не и според моите разбирания — тя го хвана за брадичката и обърна лицето му към себе си. — Погледни ме. Ние притежаваме нещо друго, нещо различно. И ти искаш да го определиш по някакъв начин, за да го разбереш — гледаше го право в очите. — Но не този е начинът. Ти го знаеш, чувстваш го и не чакаш аз да ти го кажа.
— Напротив — отвърна той. — Така просто по-малко ще се страхувам — и разтегли устни в усмивка, една от патентованите му усмивки, която разтапяше сърца и предизвикваше сладострастни тръпки по цял свят. — А пък аз си мислех, че няма какво повече да уча — и веднага стана сериозен. — Какво е то?
— Нещо друго, което открих. Нямаше време да повдигна този въпрос по-рано и да ти кажа правото, не съм сигурна какво точно изпитвам. Понякога ми иде да те удуша, понякога…
— Ще се наканиш ли все пак да ми кажеш за какво става дума?
— Маги е била пристрастена към хероина, Крис. Как е станало?
— Кой е влязъл и я е убил, това ли имаш предвид?
— Престани да извърташ. Аз знам.
— Какво знаеш?
— Само не ме лъжи.
Видя как ъгълчето на устата му трепна. Беше стаил дъх.
— Значи ме обвиняваш, така ли? Е, да, така е много удобно. Аз съм тук, а тя е…
— Не продължавай по този начин — предупреди го Даяна.
— Какво, по дяволите, изведнъж те направи толкова добродетелна? Такава принцеса? Никога ли не си правила нещо, за което после да си съжалявала?
— Не ми отговори на въпроса — невъзмутимо каза Даяна.
— Точно така — не съм!
— Добре. Да оставим тази тема — и тя извърна глава.
Вятърът свиреше по пътя си от ниските храсти, над широката бетонна стена, към плискащите се вълни. На запад небето беше чисто, без нито едно облаче.
— Значи не искаш да ме чуеш — заговори след малко Крис, но толкова тихо, че тя го помоли да повтори.
— Не, ако отново ще е лъжа. За какво да сме заедно, ако ще се лъжем един друг — Даяна му хвърли бърз поглед. — „Паван“ също ли беше лъжа? — знаеше, че го е засегнала и остана доволна.
— Не беше лъжа, Даян.
— Тогава не ме лъжи сега.
— Добре — кимна той, взе една суха бамбукова пръчка и забарабани с нея по земята. — При Маги нещата винаги се свеждаха до едно: до нейната наивност, но не като на тъпите, скучни групарки… съвсем не. Аз бях печен… а тя не. Мислех, че ще мога да я предпазя от тази гадост, разбираш ли? — очите му гледаха умоляващо. — Тя… Аз правех всичко възможно да не узнае какво вземам. Не исках да я изкушавам — Крис изведнъж се засмя с дрезгав и някак тъжен глас. — Но един ден, прибирам се и виждам от тая стока, оставена открито върху кухненската маса. Една от нейните приятелки… аз дори не я познавам, увлякла Маги — той хвърли бамбуковата пръчка, ала вятърът, духащ откъм морето, я запрати обратно в лицето му. Той я свали от бузата си и я метна зад гърба си. — Така стана. Каква гадна ирония. Някаква малка уличница — той въздъхна. — Знаеш колко ниско можеше да падне Маги. Нищо не ставаше с нейната кариера, а аз нямах време… — белите му като сняг юмруци се впиха в лицето, изкривявайки чертите му. — О, но тя беше слабохарактерна, Даян… толкова слабохарактерна. Не можеше да се оправя сама… имаше нужда от мен, от теб и от още много други, които, предполагам, никой от нас двамата не познава. Тя просто не можеше да стои сама.