— Човекът е прав, Боби — намеси се Даяна възможно най-тихо, но да се чуе над усиления глас на Крис. — Остави го на мира — после се обърна към другия. — Добре, Чарли. Поправяш коли.
— Не — поклати глава онзи. — Самолети.
— Значи си авиомеханик?
Чарли У кимна.
— Какво общо има това със случая?
— Мълчи, Боби — изсъска Даяна. — Работиш ли с малки самолети? Двумоторни?
— Ами квалифициран работник съм — поясни Чарли У, — но се специализирах в реактивните. Например 707S, широкоплощници, частни, от този род.
— Но не работиш за дадена авиокомпания.
— Не. На свободна практика съм. Така печеля повече.
— Не се и съмнявам — измърмори Боунстийл.
— Вижте — раздразни се Чарли У, — обикновено съм много търпелив човек, но няма ли да му запушите устата или нещо подобно? Започва да ми досажда.
Даяна сложи длан върху ръката на Боунстийл, за да го усмири.
— Хайде да постигнем някакво разбирателство — обърна се тя към двамата. — Това е моя инициатива и ще ви бъда признателна, ако бъдете по-отстъпчиви — и с по-нисък глас додаде: — По дяволите, престанете да се заяждате!
Нещо й убягваше, нещо, което Чарли У беше казал. Какво каза той?
— Къде си работил последните шест месеца?
— Нямах много работа напоследък — бавно разтегли устни в усмивка мъжът. — Но дори и да не беше така, пак щях да знам какво ви интересува — той погълна остатъка от бирата си и поръча нова. — Обадиха ми се по телефона. Някой си искал да прескоча до един от частните хангари и да хвърля поглед на един лонгхорн, серия 50 — вдигна очи към Даяна. — Знаете ли какво е това?
Даяна кимна.
— Частен широкоплощник. С около десет места — и в отговор на одобрителния му поглед добави: — Летяла съм с такъв. Може и да се окаже същият.
— На него имаше ли знака на водещата китара на „Хартбийтс“?
— Да.
— Е, значи е същият — Чарли У разбърка бирата с тънкия си показалец. — Когато отидох, те тъкмо го заличаваха, за да изглежда като останалите от серията 50.
— И какво искаха от теб?
— Когато самолетът — всеки самолет — тръгва на дълъг път, желателно е да бъде проверен основно, ако си разумен.
— Но нали има щатен авиомеханик? — попита Даяна.
— Освен мен и тоя, дето следи за атмосферните условия нямаше друг — отвърна Чарли У. — Никой от нас двамата не обръщаше внимание на другия. Всеки сам си правеше своите заключения — той отпи глътка бира.
— Срещна ли се с човека, който ти се обади по телефона? — поинтересува се Боунстийл.
— Не. Получих ключ за пощенска кутия в пощата. И ми платиха по този начин. Пуснах обратно ключа в пощенската кутия и това беше всичко — той вдигна пръст. — И още нещо. Не беше предвидено да се превозват хора, поне с тогавашния полет. Успях да хвърля бегъл поглед в самолета. Всички седалки бяха свалени.
— И какво имаше вътре? — запита Даяна.
— Абсолютно нищо. Едно празно пространство. Ама тежеше с тонове.
— Да не би да са пренасяли наркотици? — усъмни се Боунстийл.
— Тогава защо ще си правят труда да махат седалките? — отвърна Чарли У. — Не, беше нещо огромно и тежко — той допи бирата си и обърса устни. — Ами това е.
— Я почакай — рече Даяна. — Кога се случи това?
— О, преди около шест месеца. Бива ме да помня и дати — мъжът се усмихна. — Приятно ми беше да се запозная с вас, госпожице Уитни — той стана и се обърна. — Е, и с вас, господин Боунстийл. Не сме се срещали досега.
„Ван Нуйс“ и долината останаха зад гърба им за рекордно време. Боунстийл отби по посока на Мълхоланд и се отправи към горния край на Топанга Стейт Парк. Известно време пътуваха в пълно мълчание. Боунстийл извади цигара „Кемъл“ и я запали с една ръка. Дръпна дълбоко и изпусна дима през отворения прозорец. Горящият край на цигарата като че ли беше единствената жива светлинка в нощта.
Щом навлязоха в парка, Боунстийл направи завой и те веднага се озоваха на грубо павиран тесен път, който бързо премина в пътека от утъпкана пръст. Той спря колата и изгаси двигателя. Лекото пърпорене беше в контраст с възобновения хор на щурците и дървесните жаби. Във високите клони на дърветата нещо изшумоля, после се чу плясък на криле, който се загуби по посока на небето.
Боунстийл допуши цигарата си и я изгаси в пепелника. Излезе от колата. Даяна не го попита защо я доведе тук — знаеше само, че разговорът им още не е приключил. Тя също слезе от колата. Мястото беше хладно и влажно като край морето. Боунстийл вдигна поглед, когато чу листата и тревата да изхрущяват под стъпките й.