Тялото на Боунстийл бе напълно неподвижно, силуетът му наподобяваше черен стълб, забит дълбоко в земята. Единствено живото червено око на цигарата описваше малки дъги в тъмнината, когато ръката му я поднасяше към устните и отново я сваляше до тялото му. Даяна чуваше ритмичното съскане на изпуснатия дим — сякаш вълна пропълзяваше лениво по пясъка.
— Навремето — изведнъж заговори Боунстийл и тя се стресна — познавах едно момиче — смехът, който последва, беше дрезгав като метла, стържеща по каменен тротоар и доста неприятен. — Беше много отдавна.
Даяна внимателно го наблюдаваше. Погледът му беше празен. Не виждаше нито нея, нито дърветата, нито ниското, плътно небе.
— Тя беше романтичка, въпросната Марша. Пълна с идеали и надежди. Фантазьорка — той пусна фаса на земята и го стъпка с върха на обувката си. — Беше красива като майка ми, дори повече. Имаше кестенява коса, очи с цвят на ирландска мъгла или… всъщност на нея й харесваше това определение. И имаше право — Боунстийл въздъхна дълбоко. — Запознах се с нея малко след като бях станал ченге. Тогава бях много отдаден на работата си. Бях много сигурен какво искам и, по-лошото, какво е най-доброто за мен — той сви рамене. — По онова време нещата ми изглеждаха доста сложни. Тя малко се ужасяваше от това, което съм и от това, в което си мислеше, че вярвам. Но то не й пречеше да ме обича, само правеше връзката ни по-трудна и по-сложна. Ту я доближаваше, ту я отдалечаваше от мен. Бяхме влюбени един в друг, живяхме известно време заедно — може би година и половина някъде. Беше и дълго време, и не съвсем дълго. Обичахме се безумно. Но накрая тя ме напусна. Това беше единственият начин да оцелеем и двамата. „Отивам си от теб, Боби, каза ми тя една вечер. Ще замина някъде колкото се може по-далеч. Замълча за миг, преди да продължи: Ще ти пиша, но ако ми обещаеш, че няма да тръгнеш след мен.“ И аз й обещах. След месец получих картичка от нея. Беше от Флоренция. Месец и половина по-късно дойде картичка от Гранада и накрая, в разгара на лятото, пристигна още една — от Ибиса16.
„Срещнах един изключителен човек, пишеше тя. Изпращам ти тази картичка, не за да те нараня, а да ти кажа, че откривайки този човек, разбрах всъщност колко много те обичам. Винаги ще те обичам, Боби. И никога няма да те забравя.
Боунстийл кръстоса ръце върху гърдите си. Даяна протегна ръка и го докосна по рамото. Но той като че ли не почувства нищо.
— Междувременно аз запълвах времето си и с други неща, създадох нови приятелства, просто я забравих. Но, знаеш ли, най-странното беше, че тя по някакъв начин не излизаше от ума ми. Така както ми бе писала в картичката си от Ибиса, така и аз установих, че тя винаги ще бъде част от мен. Има жени, които идват и си отиват. Появяват се постепенно и изчезват постепенно. Но не и Марша. И нито за миг не съм съжалил задето я срещнах, дори след цялата болка от раздялата ни. По някакъв необясним, недвусмислен начин ние бяхме полезни един на друг в онези бурни, безумни дни и нощи. Имахме си доверие, за да вървим напред.
Даяна пъхна ръка под мишницата му и се притисна в него.
— Значи, в крайна сметка, историята завършва с щастлив край.
— Не съвсем.
Боунстийл тръгна да върви и тя го последва. Бе станало вече доста късно и образувалата се лека мъгла се промъкваше между високата трева, виеше се край ниските храсти, закриваше стволовете на дърветата в далечината. Те като че ли бяха откъснати от останалия свят и се разхождаха във въображаема страна, в която времето беше спряло.
— Известно време изгубих следите й, по-точно, нямах никаква вест от нея — продължи след малко Боунстийл. — През това време аз смених жилището си. Поради тази причина плюс недостатъчната такса за пощенски разходи писмото пристигна месец и половина, след като го бе писала. Намираше се в Лондон; имала бебе. И никого другиго. Била сама, без приятели… нямало кой да й помогне. Тръгнах незабавно и прелетях океана. Реших, че най-малкото, което можех да сторя, е да я върна обратно. Ала бях много закъснял… много време беше…
Боунстийл продължи да върви, докато стигнаха до ръба на стръмна долчинка. Денем гледката щеше да е великолепна, ала сега, както бе забулена в тъмнина и мъгла, долчинката изглеждаше като дупка, издълбана в земята, черна и бездънна. Боунстийл се загледа известно време в нея.