— Тя беше мъртва, бебето беше мъртво. Пуснала газта с последните си монети и изгасила лампата. Прочетох това черно на бяло в Ню Скотланд Ярд. Били повикани, защото била американка. Нямала семейство, нямала никого и те не знаели към кого да се обърнат. Аз бях единственият й близък, но не я върнах обратно. Уредих да се извърши опело, намерих място, където да ги погребат — той прегърби рамене. — Дълго пътувах обратно, но когато се прибрах, заварих една последна отвратителна изненада. Едно последно писмо от Марша. Било е писано само ден след предишното.
„Не обвинявай Найджъл, пишеше тя. Трябваше ми доста време, за да го разбера. Струваше ми се, че ще го мразя вечно, защото мислех, че ме е предал. Вярвах в него, в това, което беше, в огромната му житейска сила. Не той беше лъжата, а аз. Той е само едно дете и затова е невинен. Той няма морални принципи и затова не може да бъде лош. Аз съм, аз, аз, аз. Има нещо грешно в мен. Аз не съм за тук. Нямам предвид Лондон. Сбогом, Боби. Ти си всичко, за което си спомням в този момент.“
Нощта падаше върху тях така, сякаш досега бе стаявала дъх. Тихите звуци на щурците, тъжните вопли на нощните птици, пресекливото шумолене на храстите, размърдвани от дебнещите стъпки на някое животно — всичко това заедно с биенето на сърцето й припомни на Даяна, че все пак животът тук продължава с някакъв неспирен устрем, който не можеше да бъде отречен. По гърба й пропълзя тръпка и тя се хвана по-здраво за Боунстийл, обгръщайки гърба му с ръка.
— Хайде — прошепна тя, сякаш се страхуваше, че ако повиши глас, ще смути живота, който течеше край тях и ще ги хвърли обратно в тъмното отчаяние на разказа му. — Да се махаме от тук.
Ала той не помръдваше.
— Не искаш ли да узнаеш кой е въпросният Найджъл? — гласът му бе изпълнен с жлъч.
— Вече знам — кротко отвърна тя. — Да тръгваме.
Този път успя да го обърне и те бавно закрачиха към колата. Росата бе овлажнила крачолите на панталоните им, а краката на Даяна бяха мокри в сандалите и. Когато стигнаха до отворената врата, тя му каза:
— Не биваше да се залавяш с този случай.
За пръв път от едва ли не век насам той я погледна право в очите.
— Знам.
Сенки се движеха косо по лицето му в такт с поклащането на околните дървета.
— И, естествено, твоят капитан не знае нищо за тази твоя предварителна ангажираност.
Сивите му очи потъмняха от вълнение.
— Той няма представа.
— Така си и мислех. Иначе щеше да те махне от този случай за по-кратко време, отколкото щеше да ти е нужно да му разкажеш историята. Поне дотолкова знам.
Боунстийл не отвърна нищо, продължи да я гледа в очите. Лъхаше й леко на тютюн, на одеколон и едва доловимо на пот. Но съчетанието не беше отблъскващо. Даяна наклони глава на една страна.
— И предполагам, че е било чисто съвпадение да ти бъде възложен този случай.
По устните му пробяга призрак на усмивка и изчезна.
— Няма такова нещо като чисто съвпадение. Аз подмамих Фицпатрик да го възложи на мен.
— И как го направи?
— Много просто. Заявих му, че няма да се заема. Завалията, той толкова е предвидим. Просто ми го набута в ръцете.
— Правилото за лична заинтересованост. Явно има голям смисъл.
— И това ми е известно — гласът му прозвуча мрачно. — Но детето е било на Найджъл, Даяна. Той е бил отговорен, независимо какво е смятала Марша. Не твърдя, че кучият син е трябвало да се ожени за нея. Но тя не заслужаваше такава съдба.
— Значи ще продължиш.
— Да — отвърна той, накланяйки се леко напред. — Докрай.
— Вече е време — съобщи Берил Мартин с твърдия си, кастрещ начин на говорене. Нямаше съмнение, че това беше факт, а не предположение, макар че според нейното мислене и едното, и другото бяха взаимозаменяеми, стига да излизаха от нейните уста. — Голямо цъкане се носи в този град — продължи тя. — Като бомба със закъснител, готова да избухне. Всеки го знае, Даяна. Дори враговете ти го чувстват и дланите им се изпотяват.
Рубънс погледна към Дори Спенглър, после обратно към Берил.
— Вече няма време — рече той — за каквито и да е фалове.
Берил му хвърли широка усмивка, средата на която леко се скри от върха на носа й.
— Абсолютно никакви.
Четиримата седяха около една безупречно подредена маса почти в дъното на „Льо Троазием“. Навън, на Мелроуз, беше тъмно и валеше — онзи кротък, безветрен дъжд, който падаше над Лос Анджелис, сякаш като възмездие за някакво древно престъпление. Но тук, в ресторанта, мястото, където — поне през този период на годината — можеше добре да се похапне, осветлението беше меко и слабо и хвърляше отблясъци в бледожълтия и зелен интериор и във финия кристал. Сервитьорите бяха облечени в черни смокинги и колосани бели ризи с папионки, а Антоан, салонният управител, беше толкова елегантен, че чак да настръхнеш. Казано накратко, „Льо Троазием“ имаше възможно най-европейската атмосфера, постигната някъде в Южна Калифорния.