Берил, ослепителна като какаду в сивобелезникавата си рокля, която ни най-малко не прикриваше туловището й, вдигна чашата си и след като се вгледа в матово остъклената лампа през бялото вино, внимателно отпи от течността. Вляво от нея, под нивото на масата, имаше сребърна кофа, пълна с лед, в която, наклонена, лежеше бутилката, покрита с влажна кърпа.
— Та да се върнем към изпотените длани — продължи Берил, оставяйки чашата си на масата. — Никога няма да познаете кой ми се обади тази сутрин по телефона — тя не изчака отговор; беше ясно, че никой не можеше да отговори. — Дон Блеър.
— Импресариото? — Спенглър въртеше в ръка вилицата си. — И какво иска?
— Един от клиентите му ще представи филм идната седмица — сега Берил гледаше така, сякаш току-що бе преглътнала най-вкусния залък. — Режисьор е Марк Наситър.
Даяна вдигна глава и очите на Берил се вторачиха в нейните.
— „Небесен огън“ — вметна Рубънс. — Гледах го, за войната в Камбоджа. Долнопробна работа. И какво?
Берил го пренебрегна за миг и попита Даяна:
— Познаваш ли го?
— Познавах го — отвърна Даяна. — Просто още едно лице от миналото ми.
— Разбирам — Берил се усмихна благо и сви рамене. — Както и да е, няма значение. Дон се обади рано-рано сутринта да пита какво, по дяволите, сме намислили да правим. „Противно на онова, което всеки от вас си мисли“, каза той, „всеки филм, който е номиниран, има вероятност да спечели.“ Долових уплаха в гласа му и така ми се прииска да мога да запиша разговора. „Всички вие, копелета такива, се държите тъй, сякаш «Оскар»-ът ви е вързан в кърпа. Има още цяла седмица. Всичко може да се случи.“
— И ти какво му отвърна? — поиска да узнае Спенглър; захилената му уста го издаваше, че историята му доставя удоволствие.
— Казах му — предпазливо започна Берил — да иде да гледа „Хедър Дюел“.
Всички се разсмяха. Спенглър доля вино в чашите, а сервитьорът безшумно се приближи, поклони се леко и им връчи светлобежови огромни карти с менюто, изписано на ръка със зелено мастило. Той каза какъв е специалитетът на деня, те поръчаха яденето и още една бутилка „Кортон Шарлман“.
— Ако говорим сериозно — подхвана Берил, — нюйоркското изстрелване на филма, за което всички трябва да благодарим на Рубънс, беше пълен успех. Националната преса, която цяла седмица работеше под пара, продължава да пристига и ние сме затрупани от работа по повод лосанджелиската премиера. „Нюзуик“ основателно се засегна, че „Тайм“ го би с този репортаж, но нямаше как да пискат срещу нас, тъй като той им бе предложен и на тях. Сега и те искат да направят един — Берил се усмихна отново, ала този път в усмивката й се прокрадна ехидност. — Разбира се, това, което използвах за стръв, беше специалният материал за новия филм на Даяна. Знам, знам — протегна тя ръце към Спенглър, за да предотврати възраженията му; несметните й на брой златни синджири издрънчаха в хор, — ние с теб го прегледахме преди това и аз много добре съзнавам, че студиото иска да се придържаме към него. Това е заради Брандо. Аз пък ще кажа майната му. Брандо ще направи филма. Договорът вече е подписан. Така ли е, Дори?
Спенглър кимна намръщен.
— Така е, но това какво е? Лист шибана хартия. Познавам Брандо по-добре от всички вас. Той може да се оттегли всеки миг, преди камерата да почне да работи. Дори и след това. По мое мнение, да хукваме преди сигнала с този материал, може да…
— Представи си го така — прекъсна го Берил. — Той е пуснат като репортаж в „Нюзуик“. Шансовете се откриват повсеместно още същата седмица, в която Даяна получи своя „Оскар“. Не е нужно да ти казвам какво ще означава това за нея.
— Аз си мисля за…
— Рубънс — повторно прекъсна Спенглър Берил, — ти какво мислиш?
Предястията дойдоха и бяха поднесени едно по едно тъй внимателно, сякаш бяха безценен порцелан. Рубънс заби поглед в съвършено правата редица от аспержи. Той изчака, докато сервитьорът полее връхчетата им с три препълнени супени лъжици гъст кремав холандски сос и когато сервитьорът се отдалечи от масата, той изля останалия сос в чинията си. Взе ножа и вилицата, погледна Берил право в очите и рече: