— Действай.
След като изяде три хапки от аспержите, той се обърна към Спенглър:
— Нито за момент — заговори Рубънс с подкупващ глас — не забравяй кой си и какъв си. Ти си тук само защото аз съм ти разрешил. Може и да си мислиш, че правиш толкова грешки, колкото и ние останалите… — той млъкна и се вторачи в ярката червенина, която запълзя от врата към лицето на Спенглър при спомена за думите, изречени пред Даяна на приема в Ню Йорк, — но много се заблуждаваш. Твоите грешки са много повече. Както си и много по-заменим. Веднъж сглупи и това беше достатъчно. Гледай да не сглупиш отново — Рубънс забучи върховете на вилицата си във връхчето на една аспержа и я повдигна цялата. Сосът от нея закапа в чинията. — Ти беше прав в едно, Дори. Аз съм най-обикновен човек. Но само си помисли какво тогава си ти.
Лицето на Спенглър почервеня напълно. Високо на челото му тихомълком запулсира вена.
— Веднъж вече ти позволих да ме стъпчеш.
Той понечи да стане.
— Дори, седни и се дръж прилично — спокойно рече Берил.
По горната устна на Спенглър изби пот, брадичката му потреперваше.
— Нямаш право да разговаряш така с мен. Ще се обадя на Брандо и…
— Съветвам те да не го правиш — тихо каза Рубънс. — Ако сега напуснеш масата, повече няма да се върнеш. Ти стъпи от лайното в градина, пълна с рози — вилицата спря на път за устата му. — При това, розите не бяха твои — той задъвка аспержата. — Какво ти сторих, та да риташ така срещу мен, а? Аз ти дадох в ръцете тази работа и пак не си доволен. Може би искаш цялата баница. Наистина ли смяташ, че можеш да ме надвиеш?
Със звучна въздишка Спенглър седна на мястото си. Взе смачканата ленена салфетка и обърса с нея лицето си няколко пъти.
— Бях обиден, това е истината. Третиран съм като помощник-келнер.
— Без теб нямаше да получим филма на Брандо толкова бързо — отбеляза Берил.
— Знам, но…
— Не ти харесва начинът, по който аз се отнасям с теб, така ли? — попита Рубънс.
Спенглър го погледна.
— Е, добре, момче, вземи да понаучиш нещо на бърза ръка. Трябва да спечелиш уважението на всички тук. Не си въобразявай, че са те уредили на топло местенце. Всички ние имаме да вършим работа. И ако не я вършим, а само си седим по цял ден и се възхищаваме на отраженията си в огледалото, нищо няма да излезе. Ти си мислиш, че можеш току-така да се измъкнеш, че познаваш Брандо по-добре от благоверната му. Много важно! Гледай да не те отвее вятърът. Това всеки ден се случва с хората тук. В даден момент те са полезни, в следващия вече са вчерашни новини — Рубънс отмести настрани празната си чиния. — Виж какво, ти имаш ум, имаш и воля… поне тъй си мисля, иначе нямаше да те препоръчвам първо на Даяна. Просто си дръж главата изправена и ние всички отново ще бъдем предпазливи като мишки.
Сервитьорът дойде да прибере празните чинии. Остави само тази на Спенглър.
— Всичко е наред — обади се Рубънс, — ще изчакаме Спенглър да свърши с предястието си.
— Обичаш ли ме? — попита я той, когато се прибраха вкъщи.
— Да.
— Не съм си и помислял, че мога да задам такъв въпрос на жена.
— Никога ли не си го задавал на съпругата си?
— Винаги съм предполагал, че ме обича — той плъзна длан по ръката нагоре към рамото й. — Никога в живота си не съм искал толкова силно да чуя истината.
— Защо? — прошепна тя. — Ти си този, който ще си отидеш накрая.
Той я погледна учуден.
— Защо смяташ така?
— Защото — отвърна тя и сложи върховете на пръстите си върху сърцето му, — нямам и представа какво има тук. Понякога си мисля, че сърцето ти е от стъкло — не, от пластмаса — можеш да виждаш през него, но не можеш да го разбиеш. Ти си като този град, Рубънс. Град, който всъщност не е никакъв град; хем е тук, хем не е тук — тя облегна глава на гърдите му.
Той я обгърна с ръце и я притисна плътно към себе си.
— И какво ще стане, ако те напусна? — попита той.
— Нищо — излъга тя. — Абсолютно нищо.
Боунстийл й се обади късно една сутрин, след като Рубънс беше тръгнал за офиса.
— Стана ли?
— Чакай малко — тя се търкулна в леглото и се протегна. Спеше ли или сънуваше с отворени очи? Не знаеше. В мислите й се въртяха оръжия и жени с униформи; Джордж и ООП, Найджъл и ИРА.