Кърт Вонегът
Сирените от Титан
ПОСВЕЩЕНИЕ:
На Алекс Вонегът, специален агент, с любов…
„Всеки изминат час Слънчевата система се приближава с четирийсет и три хиляди мили до кълбовидния куп М13 в Херкулес — и въпреки това се намират некадърници, които да твърдят, че няма такова нещо, като напредък.“
Всички лица, места и събития в тази книга са истински.
Някои речи и мисли по необходимост са създадени от автора.
Нито едно от имената не е променено с цел да бъдат защитени невинните, тъй като за Всемогъщия Бог защитата на невинните е въпрос на Небесна рутина.
ГЛАВА ПЪРВА
МЕЖДУ ТЕМПО И ТАМБУКТУ
„Предполагам, че някой там горе ме харесва.“
Сега всеки знае как да открие смисъла на живота у себе си.
Но човечеството не винаги е било толкова щастливо. Преди по-малко от столетие мъжете и жените не са можели да проникнат лесно в ребусите, скрити у тях.
Не са били в състояние да назоват дори и един от петдесет и трите портала към душата.
Шарлатанските религии са били голяма работа.
Човечеството, непознаващо истините, скрити във всяко човешко същество, гледало навън, непрекъснато се стремяло навън. От този стремеж навън то се надявало да научи кой всъщност е отговорен за цялото сътворение и за какво изобщо е това сътворение.
Човечеството изпращало своите агенти винаги навън, все навън. В крайна сметка ги запратило в открития космос, в безцветното, безвкусно, безтегловно море на външното.
Запратило ги като камъни.
Тези нещастни агенти открили това, което на Земята се намирало в изобилие — кошмарна безсмисленост, без край. Печалбата от космоса, от безкрайното външно, била тройна — празна героика, долнопробна комедия и безсмислена смърт.
И външното, най-накрая, загубило въображаемата си привлекателност.
Останало да се изучи единствено вътрешното.
Само човешката душа останала terra incognita.
Това било началото на добротата и мъдростта.
Какви са били хората в онези времена, с все още неизследвани души?
Това, което следва, е истинска история от Кошмарните векове, случила се горе-долу между Втората световна война и Третата Голяма депресия.
Имаше тълпа.
Тълпата се бе събрала, защото щеше да има материализация. Един мъж и кучето му щяха да се материализират, да се появят от нищото — най-напред като лека мъгла, а после да добият плът като всеки мъж и всяко куче.
Тълпата нямаше да успее да види материализацията. Материализацията беше изцяло семейно събитие, в изцяло семейна собственост и тълпата подчертано не беше поканена да изплакне очите си.
Материализацията щеше да се проведе като цивилизовано обесване — оградена от високи, голи, охранявани стени. И тълпата пред тези стени много наподобяваше тълпата пред стените на обесването.
Тълпата знаеше, че няма да успее да види нищо, но въпреки това нейните членове изпитваха удоволствие да са близо, да гледат втренчено високите стени и да се мъчат да си представят какво става вътре. Тайнствеността на материализацията, както и тайнствеността на обесването, се подсилваше от стената и добиваше качества на порнография върху диапозитивите в магическите фенери на въображенията — магически фенери, прожектиращи диапозитивите си върху голата каменна стена.
Градът беше Нюпорт, Роуд Айлънд, САЩ, Земя, Слънчева система, Млечен път. Стените бяха на имението Румфорд.
Десет минути преди да настъпи материализацията, агенти на полицията разпространиха слуха, че тя е започнала по-рано от предвиденото, че е станала извън стените и че мъжът и кучето могат да бъдат видени ясно като бял ден две пресечки по-нататък. Тълпата се юрна към кръстовището, за да види чудото.
Тълпата беше луда по чудесата.
В края на тълпата имаше една жена, която тежеше сто и трийсет килограма. Тя имаше гуша, карамелена ябълка и сиво шестгодишно момиченце. Държеше момиченцето за ръка и го дърпаше насам-натам, като гумена топка, завързана на пръчка.
— Уонда Джун — каза жената, — ако не започнеш да се държиш както трябва, никога повече няма да те заведа на материализация.
Материализацията бе започнала да се случва преди девет години, веднъж на всеки петдесет и девет дни. Най-учените и заслужаващи доверие хора на света бяха молили със съкрушени сърца, да получат привилегията да наблюдават явлението. По какъвто и начин великите мъже да формулираха молбите си, неизменно получаваха хладен отказ. Отказът беше винаги един и същ, написан на ръка от секретарката за контакти с обществеността на мисис Румфорд.