— Има… има още една — каза Констант и подаде на домакина си втората фотография.
Румфорд не протегна ръка, за да я вземе. Дори не си направи труда да я погледне. Вместо това се втренчи в очите на Констант и се усмихна насмешливо.
Констант погледна към пренебрегнатата снимка. Разбра, че тя не е на предшественичката на Мис Зона на Канала. В ръката му я бе мушнал Румфорд. Не беше обикновена фотография, въпреки че повърхността и бе гланцова, а ръбовете — бели.
Между белите полета се виждаха блещукащи дълбини. Силно напомняше стъклена повърхност, през която се виждаше дъното на плитък, бистър коралов залив. На дъното на този привиден залив имаше три жени — едната бяла, другата златна, третата — кафява. Те, вдигнали очи към него, го умоляваха да отиде при тях и да ги изпълни с любов.
Красотата им, сравнена с красотата на мис Зона на Канала, беше като красотата на Слънцето, пред тази на светулката.
Констант отново рухна в креслото. Трябваше да извърне поглед от цялата тази красота, за да не избухне в плач.
— Ако искате, задръжте снимката — предложи Румфорд. — Ще се побере в портфейла ви.
Констант не можа да измисли какво да каже.
— Когато стигнете на Титан — кимна Румфорд, — жена ми все още ще е с вас, но няма да ви пречи, ако решите да се забавлявате с тези три млади дами. Синът ви също ще бъде с вас, но той ще има широките разбирания на Беатрис.
— Син ли? — попита Констант. Той нямаше син.
— Да. Едно добро момче на име Хроно — обясни Румфорд.
— Хроно? — попита Констант.
— Марсианско име — отвърна Румфорд. — Роден е на Марс. Чрез вас, от Беатрис.
— Беатрис? — попита Констант.
— Жена ми — поясни Румфорд. Вече бе станал съвсем прозрачен. Гласът му също изтъняваше, сякаш излизаше от евтино радио. — Нещата летят насам-натам и без помощта на вестители, момчето ми — каза той. — Това е хаос, не бива да се заблуждаваме, защото Вселената тъкмо се ражда. Това е най-великото възникване, което създава светлината, топлината и движението. Което те отпраща от тук до там. Предсказания, предсказания, предсказания — добави Румфорд замислено. — Има ли още нещо, което трябва да ти кажа? О, да, да, да, да. Вашето дете, момчето на име Хроно… На Марс Хроно ще намери малка метална лента и ще я нарече свой талисман. Дръжте под око този талисман, мистър Констант. Невероятно важно е.
Уинстън Найлс Румфорд изчезна бавно, започвайки от краищата на пръстите си и завършвайки с усмивката. Усмивката се задържа известно време след като другото вече го нямаше.
— Ще се видим на Титан — каза тя. И изчезна.
— Всичко приключи ли, Монкрийф? — извика мисис Уинстън Найлс Румфорд на иконома от горния край на витата стълба.
— Да, мадам — отговори икономът, — той си отиде. Кучето също.
— А онзи мистър Констант? — попита мисис Румфорд… Беатрис. Държеше се като инвалид — олюляваше се, мигаше на парцали, гласът и звучеше като вятър във върховете на дърветата. Беше с бял домашен халат, чиито меки гънки образуваха обратна на часовниковата стрелка спирала и хармонираха с бялата вита стълба. Спускаше се на площадката зад нея и се сливаше с архитектурата на къщата.
От цялата гледка най-съществена беше високата и, изправена фигура. Чертите на лицето и нямаха значение. Великолепната композиция нямаше да пострада, ако вместо глава имаше гюле.
Но Беатрис имаше лице, и при това — интересно. Би могло да се каже, че приличаше на индиански войн с издадени напред зъби. Но всеки, който би казал това, веднага би трябвало да добави, че изглеждаше чудесно. Лицето и, както и това на Малачи Констант, беше само по себе си неповторимо, изненадваща вариация на позната тема, вариация, която караше зрителите да си казват: „Да, това също е чудесен начин, по който може да изглежда един човек“. Всъщност, Беатрис бе направила с лицето си същото, което би направило всяко най-обикновено момиче — беше го покрила с достойнство, страдание, интелигентност и щипка пикантна проклетия.
— Не — обади се Констант отдолу, — онзи мистър Констант все още е тук.
Беше се облегнал на една колона от арката, която водеше към фоайето и се виждаше съвсем ясно. Но в цялата композиция бе толкова ниско, така се губеше в архитектурните детайли, че беше почти невидим.
— О! — каза Беатрис. — Здравейте.
Поздравът беше празен.
— Вие здравейте — отвърна Констант.
— Мога да апелирам единствено към инстинктите ви на джентълмен — започна тя, — когато ви помоля да не говорите наляво и надясно за срещата си с мъжа ми. Добре разбирам колко голямо може да е изкушението да го направите.