— Да — съгласи се Констант. — Бих могъл да продам разказа си за много пари, да изплатя ипотеката на къщата си и да се прославя по целия свят. Ще имам вземане-даване с великите и почти великите, а коронованите глави на Европа ще ме канят да им устройвам представления.
— Ще ме извините — прекъсна го Беатрис, — ако не съумявам да оценя сарказма и всички останали брилянтни нюанси на прославеното ви остроумие, мистър Констант. Тези посещения на съпруга ми ме разболяват.
— Вече не го виждате, нали? — попита Констант.
— Видях го първия път, когато се материализира и това бе достатъчно, за да се чувствам болна до края на живота си.
— На мен той ми допадна много.
— Безумният понякога не е лишен от чар.
— Безумният ли?
— Като съвременен човек, мистър Констант, не бихте ли казали, че всеки, който прави сложни и до голяма степен невероятни пророчества, е луд?
— Всъщност — отвърна Констант — наистина ли е чак такава лудост да кажеш на човек, който има на свое разположение най-големия космически кораб, че ще полети в космоса?
Сведението, че Констант има на свое разположение космически кораб, стресна Беатрис. Стресна я толкова много, че тя направи крачка назад и се отдели от издигащата се спирала. Тази крачка назад я превърна в това, което всъщност беше — в уплашена, самотна жена, в огромна къща.
— Значи имате космически кораб, така ли? — попита тя.
— Компанията, която контролирам, разполага с такъв — отвърна Констант. — Предполагам, че сте чули за „Кит“.
— Да — потвърди Беатрис.
— Компанията ми го продаде на правителството — добави Констант. — Мисля, че то ще бъде във възторг, ако някой го откупи дори и за пет цента на всеки платен долар.
— Желая ви щастие по време на пътешествието — каза Беатрис.
Констант се поклони.
— Желая ви щастие по време на вашето.
Тръгна си, без да каже нищо повече. Когато прекосяваше зодиака върху пода на фоайето, почувства, че спиралната стълба се извива надолу, вместо нагоре. Констант се превърна в най-ниската точка на една вихрушка на съдбата. Излизайки през вратата, той с радост долови, че измъква самоувереността на къщата на Румфорд със себе си.
Тъй като бе писано, че отново ще се срещне с Беатрис, за да създадат детето на име Хроно, Констант не се чувстваше задължен да я търси и ухажва, или дори да и изпрати картичка с благопожелания. Помисли си, че може да продължи да гледа работата си както обикновено и да остави надменната Беатрис да търси него, както всяка друга мацка.
Разсмя се, когато си сложи тъмните очила, изкуствената брада и излезе през малката желязна врата.
Лимузината се бе върнала, тълпата — също.
Полицаите отвориха малък проход до колата. Констант се промъкна през него и се качи. Проходът се затвори като Червено море зад децата на Израиля. Крясъците на тълпата, взети заедно, представляваха колективен вик на възмущение и болка. Тълпата, на която не бе обещавано нищо, се чувстваше измамена, защото не бе получила нищо.
Мъжете и момчетата започнаха да клатят лимузината.
Шофьорът включи на скорост и мощната машина запълзя напред сред бушуващата плът.
Един плешив мъж посегна на живота на Констант със сандвича си — разтроши хлебчето по стъклото, размаза кюфтето — след това остана гнусна звезда от горчица и сос.
— Ах, ах, ах, ах — крещеше една млада жена и му показа това, което вероятно не бе показвала на никой друг мъж — показа му, че двата и предни зъби са изкуствени. Остави ги да паднат от местата си. Крещеше като вещица.
Едно момче се изкачи на предния капак, закривайки погледа на шофьора. Изтръгна чистачките и ги хвърли сред тълпата. Лимузината успя да стигне до края и след три-четвърти час. Там бяха не полуделите, а почти нормалните.
Едва сега крясъците станаха разбираеми.
— Кажете ни! — извика един мъж, на когото чисто и просто бе дотегнало, без да е ядосан.
— Имаме право! — извика някаква жена и показа на Констант двете си хубави деца.
Една друга жена му обясни какво бе това, на което тълпата чувстваше, че има право.
— Имаме право да знаем какво става! — извика тя.
Безредицата, в такъв случай, беше упражнение в областта на точните науки и теологията — живите искаха да разберат за какво е животът.
Шофьорът, след като най-накрая видя пред себе си свободен път, натисна педала на газта до пода. Лимузината полетя.
Проблясна крайпътна табела: В НЕДЕЛЯ ДА ЗАВЕДЕМ ПРИЯТЕЛЯ СИ НА ЦЪРКВАТА, КОЯТО СМЕ ИЗБРАЛИ!
ГЛАВА ВТОРА
ОТКАЧАЛКИ В БРОКЕРСКАТА КАША