Выбрать главу

Малачи Констант също така бе започнал да пише на Беатрис Румфорд обидни писма, за да я държи настрана, за да стане абсолютно и завинаги нетърпим в очите и. Всички тези писма си приличаха много. Последното, написано върху бланка на „Магнум Опус“, корпорацията, чиято единствена задача бе да се грижи за финансовите дела на Констант, гласеше следното:

Привет от слънчева Калифорния, космическо гадже! Ей, наистина очаквам с нетърпение да оправя мадама като теб под двете луни на Марс. Досега не съм имал само мацка от твоя тип и се обзалагам, че си страхотна. Като начало, обич и целувки. Мал.

Беатрис бе купила капсула цианкалий — със сигурност по-смъртоносен от отровата на Клеопатра. Намерението и беше да я погълне, ако се наложеше да пребивава дори в един и същи часови пояс с Малачи Констант.

След това бе настъпил борсовият крах, ликвидирайки наред с много други и Беатрис Румфорд. Беше купила акциите на „Галактически кораби“ на цени вариращи между 151.5 и 169. За пет борсови сесии котировката бе спаднала на 6 и се бе задържала на това ниво, колебаейки се с десети от пункта. Тъй като бе купила акциите срещу пари в брой и банкови гаранции, оказа се, че е загубила всичко, включително и дома си в Нюпорт. Не и бе останало нищо друго, освен дрехите, доброто име и училищното и образование.

Два дни след завръщането си в Холивуд Малачи Констант бе устроил купон, който едва сега, петдесет и шест дни по-късно, започваше да се разотива.

Един млад човек с истинска брада, на име Мартин Корадубиян, се бе обявил за посетителя в имението на Румфорд по време на материализацията. Той поправяше слънчеви часовници в Бостън и бе очарователен лъжец. Едно списание бе купило разказа му за три хиляди долара.

Седнал в Музея на Скип под спиралната стълба, Уинстън Найлс Румфорд прочете статията с възхищение и възторг. В разказа си Корадубиян твърдеше, че Румфорд му е разказал за десет милионната година от новата ера.

През десет милионната година от новата ера според него щяло да бъде проведено мащабно, щателно почистване. Всички архиви, отнасящи се до времето между Христос и десет милионната година щели да бъдат изхвърлени на боклука и подпалени. Това щяло да стане, пишеше Корадубиян, защото музеите и архивите започвали да изтласкват живите от лицето на земята.

Периодът от десет милиона години, за който се отнасял изгореният боклук, щял да бъде събран в учебници по история, състоящи се от едно изречение, като това: „След смъртта на Иисус Христос, последва период на приспособяване, продължил приблизително милион години“.

Уинстън Найлс Румфорд се засмя и остави списанието настрана. Едва ли имаше нещо, което да обича повече от една истински добра фалшификация.

— Десет милионната година от новата ера — каза той гласно. — Чудесна година за фойерверки, паради и международни панаири. Прекрасно време за отваряне на крайъгълните камъни и изравяне на капсулите с посланията за бъдните поколения.

Румфорд не си говореше сам. В Музея на Скип имаше още един човек.

Другият човек беше жена му, Беатрис.

Тя седеше на креслото срещу него. Бе слязла долу, за да поиска помощ от мъжа си в тежко за нея време.

Румфорд добродушно смени темата.

Беатрис, която вече приличаше на призрак с белия си пеньоар, доби оловен цвят.

— Какво оптимистично животно е човекът! — каза Румфорд усмихнато. — Представи си само, да си мисли, че видът му ще оцелее десет милиона години! Като че ли хората са сътворени със съвършенството на костенурките! — Той сви рамене. — Е, кой знае, може би човешките същества наистина ще се задържат толкова дълго, чисто и просто от проклетия. Ти как мислиш?

— Какво? — попита Беатрис.

— Колко време, според теб, ще оцелее човешкият род?

Измежду стиснатите зъби на Беатрис долетя слаб, пронизителен писък, един продължителен тон, толкова висок, че почти излизаше от слуховия регистър на човешкото ухо. Звукът съдържаше същата зловеща заплаха, каквато и свистенето на стабилизаторите на падаща бомба.

След това дойде експлозията. Беатрис обърна стола си, нахвърли се върху скелета и го запрати на парчета в ъгъла. След това започна да прочиства рафтовете на Музея на Скип, събаряйки експонатите на земята, тъпчейки ги с крака.

Румфорд онемя ужасен.

— Боже мили! — възкликна той. — Какво те накара да направиш това?

— Нали знаеш всичко? — изкрещя жена му истерично. — Нужно ли е някой да ти казва каквото и да било? Просто прочети мислите ми!

Румфорд сложи пръсти на слепоочията си с широко отворени очи.

— Пращене — каза той. — Чувам само пращене.