— А какво друго можеш да чуеш, освен пращене? — попита Беатрис. — Ще ме изхвърлят на улицата, без да имам пари дори за храна, а съпругът ми се смее и ме кара да си играя на догадки!
— Не са обикновени догадки — оправда се Румфорд. — Ставаше дума за това, колко време ще оцелее човешкият род. Помислих си, че така ще успееш да погледнеш по друг начин на собствените си проблеми.
— По дяволите човешкият род! — изкрещя Беатрис.
— И ти принадлежиш към него, не забравяй това — напомни и Румфорд.
— В такъв случай искам да се превърна в шимпанзе. Нито едно шимпанзе съпруг няма да остане безучастно, ако жена му загуби всичките си кокосови орехи. Нито едно шимпанзе съпруг няма да се опита да превърне жена си в космическата курва на Малачи Констант от Холивуд, Калифорния!
След като каза това ужасно нещо, Беатрис донякъде се успокои. Тя поклати глава уморено.
— Колко време ще просъществува човешкият род, господарю мой?
— Не знам — отвърна Румфорд.
— Мислех, че знаеш всичко — каза Беатрис. — Чисто и просто погледни в бъдещето.
— Гледам в бъдещето — увери я Румфорд — и виждам, че няма да съм в Слънчевата система, когато човешкият род умре. Така че краят му за мен е тайна, както и за теб.
В Холивуд, Калифорния, телефонът в кристалната будка край басейна на Малачи Констант звънеше.
Винаги е жалко, когато едно човешко същество се докара до състояние на животно. Колко по-жалко е, когато това същество притежава всички възможни предимства пред останалите!
Малачи Констант лежеше в широкия улей край басейна с форма на бъбрек и спеше съня на пияницата. В улея имаше два пръста топла вода. Констант бе напълно облечен — зелени вечерни къси панталонки и официално сако от златен брокат. Дрехите му бяха подгизнали.
Беше съвсем сам.
Преди известно време басейнът бе равномерно покрит с гардении, но постоянният утринен вятър бе изтласкал цветовете в единия му край, подобно на одеяло в долния край на леглото. При това дръпване на одеялото, се бе открило дъно, покрито със счупени стъкла, череши, парченца лимонова кора, портокалови резени, маслини, глави лук, един телевизор, спринцовка и останките на бял роял. На повърхността плуваха фасове от пури и цигари, някои от които с марихуана.
Плувният басейн напомняше повече на казан в ада, отколкото на спортно съоръжение.
Едната от ръцете на Констант висеше във водата. На китката му под повърхността и проблясваше слънчевият му часовник. Беше спрял.
Телефонът продължаваше да звъни.
Констант промърмори, но не помръдна.
Звъненето престана. След около двайсет секунди започна отначало.
Констант простена, изправи се и простена пак.
От къщата долетя рязък, енергичен звук — високи токчета по покрития с плочи под. Една ослепителна, медноруса жена излезе от къщата и отиде до телефонната кабина, поглеждайки Констант с високомерно презрение.
Дъвчеше дъвка.
— Да? — каза тя в телефонната слушалка. — А, вие ли сте пак? Да, буден е. Ей! — извика тя на Констант. Гласът и прозвуча като грачене. — Ей, космически кадете!
— М-м-м? — изпъшка Констант.
— Президентът на компанията ти иска да говори с теб.
— Коя компания? — попита Констант.
— На коя компания сте президент? — Тя получи отговор. — „Магнум Опус“. Рансъм К. Фърн от „Магнум Опус“.
— Кажи му… Кажи му, че ще му се обадя по-късно.
Жената каза това на Фърн и чу още нещо, което трябваше да предаде.
— Казва, че напуска.
Констант се изправи нестабилно, разтривайки лицето си с длани.
— Напуска? — попита той глупаво. — Старият Рансъм К. Фърн напуска?
— Аха — отвърна жената и се усмихна злобно. — Казва, че вече нямаш с какво да му плащаш заплатата. Казва, че е по-добре да отидеш да поговорите веднага, преди да си е отишъл у дома. — Тя се засмя. — Твърди, че си разорен.
Шумът от изблика на Беатрис Румфорд привлече вниманието на иконома Монкрийф към Музея на Скип.
— Повикахте ли ме, мадам?
— По-скоро изпищях, Монкрийф — каза Беатрис.
— Тя не желае нищо, благодаря ти, Монкрийф — намеси се Румфорд. — Просто водим оживен разговор.
— Как се смееш да говориш дали искам нещо, или не? — викна Беатрис разпалено на мъжа си. — Започвам да си давам сметка, че всъщност не си толкова вездесъщ, колкото твърдиш! Истината е, че искам нещо, при това много. Искам няколко неща.
— Да? — попита икономът.
— Искам да доведеш кучето — нареди Беатрис. — Искам да го погаля, преди да си отиде. Искам да разбера дали хроно-синкластичния инфундибулум убива любовта у едно куче по същия начин, както я убива у един мъж.