В страната има някъде около десет милиона бивши пушачи на „Лунна мъгла“ — продължи Фърн, — до един стерилни. Ако само един на всеки десет реши да те съди за нанесени увреждания, които не могат да се измерят с пари, само за скромната сума от пет хиляди долара, сметката ще стане пет милиарда, без да се броят разноските по процесите. А ти нямаш пет милиарда долара. След борсовия крах и след като се сдоби с такива великолепни организации като „Американската левитационна компания“, не разполагаш дори и с петстотин милиона.
Тютюневият концерн „Лунна мъгла“ — това си ти — продължи Фърн. — Магнум Опус — това също си ти. Могат да те съдят за всичко, което си, при това с гарантиран успех. Истина е, че ищците не могат да получат кръв от ряпа, но също така е истина, че могат да унищожат ряпата, докато се опитват да го направят.
Фърн се поклони отново.
— Сега изпълнявам последното си официално задължение, което е да те уведомя, че преди да умре, баща ти остави едно писмо, което да ти бъде предадено, в случай че късметът ти изневери. Нареди ми да го мушна под възглавницата на леглото в стая номер 223 на хотел „Уилбърхамптън“, само ако късметът те изостави. Мушнах го преди около час.
А сега, като смирен и лоялен служител, бих си позволил да поискам една последна дребна услуга. Ако ти се стори, че писмото хвърля макар и най-бледа светлина върху въпроса какъв е смисълът на живота, бих бил благодарен, ако ми позвъниш у дома, за да ми кажеш.
Рансъм К. Фърн се сбогува, като докосна периферията на бомбето си с дръжката на бастуна.
— Довиждане, мистър „Магнум Опус“. Довиждане.
Хотел „Уилбърхамптън“ беше западнала триетажна сграда в стил „Тюдор“, намираща се на улицата срещу сградата на „Магнум Опус“. В сравнение с нея приличаше на неоправено легло в краката на архангел Гавраил. Във външните стени на тухлената сграда бяха взидани чамови греди, за да имитират полудървена конструкция. Гръбнакът на покрива беше пречупен преднамерено, за да имитира старост. Стрехите бяха ниски, провиснали и подпрени отдолу, за да имитират старинност. Прозорците бяха малки, с форма на диамант.
Малкото барче на хотела беше известно като „Чувам те“.
В „Чувам те“ имаше трима души — бармана и двама клиенти. Клиентите бяха слаба жена и дебел мъж, и двамата стари. Никой от хотела не ги бе виждал преди това, но изглеждаха, сякаш седят в барчето от години. Защитната им окраска беше съвършена, защото приличаха на полудървени, със строшени гръбнаци, със старинни покриви и с малки прозорчета.
Твърдяха, че са пенсионирани учители от едно и също училище в Средния Запад. Дебелият мъж се представи като Джордж М. Хелмхолц, бивш диригент на училищен оркестър. Слабата жена се представи като Робърта Уайли, бивша учителка по алгебра.
Очевидно двамата бяха открили утехата, която дават алкохолът цинизмът късния стадий на живота. Не си поръчваха едно и също питие два пъти, жадно искаха да научат какво има в тази бутилка и какво в онази, да разберат какво е пунш „Златна зора“, какво е „Хелън Туелвътрийз“, plui d’or и „Веселата вдовица“.
Барманът знаеше, че не са алкохолици. Познаваше хората от техния тип — това бяха чисто и просто двама души в съботната вечер, стигнали до края на своя път.
Когато не задаваха въпроси за напитките, ставаха неотличими от милионите други американци, киснещи по баровете в първия ден на Новата космическа ера. Седяха мълчаливо на столовете си и гледаха право напред към редиците бутилки. Устните им непрестанно се движеха — експериментираха разочаровано с неуместни гримаси, усмивки и подигравателни погледи.
Образното сравнение на евангелиста Боби Дентън, оприличаващо Земята на космически кораб, беше доста сполучливо, особено по отношение на посетителите на баровете. Хелмхолц и мис Уайли се държаха точно като пилот и помощник-пилот по време на невероятно безсмислено пътешествие през космоса, което се очакваше да продължи вечно. Не бе трудно да се повярва, че бяха започнали това пътуване с добър външен вид, зачервени от младост и техническа подготвеност, а бутилките пред тях представляваха уредите, които бяха наблюдавали с години, години, години.