Не бе трудно да се повярва, че всеки изминал ден ги е оставял съвсем малко по-отпуснати, отколкото са били предишния и така досега, когато се бяха превърнали в срам за Пан-галактическата космическа служба.
Две копчета от дюкяна на Хелмхолц бяха разкопчани. В лявото му ухо бе останал малко крем за бръснене. Чорапите му бяха различни.
Мис Уайли беше безумна на вид старица с издадена долна челюст. Носеше къдрава черна перука, която изглеждаше така, сякаш с години бе висяла закована на портата на някой фермер.
— Разбирам защо президентът нареди да започне чисто нова космическа ера. За да провери дали няма донякъде да се намали безработицата — каза барманът.
— Аха — отвърнаха Хелмхолц и мис Уайли едновременно.
Само внимателен наблюдател би успял да забележи фалшива нотка в поведението им — и двамата прекалено много се интересуваха от времето. За хора, които няма какво да правят и няма къде да отидат, те поглеждаха часовниците си удивително често — мис Уайли своя мъжки ръчен часовник, а мистър Хелмхолц, своя златен джобен.
Истината бе, че мистър Хелмхолц и мис Уайли въобще не бяха пенсионирани учители. И двамата бяха мъже, специалисти по маскировките. Бяха агенти на Армията на Марс, очите и ушите на една марсианска журналистическа тълпа, която бе увиснала в летяща чиния две хиляди мили над тях.
Малачи Констант не го знаеше, но те чакаха него.
Хелмхолц и мис Уайли не заговориха Констант, когато той пресече улицата и влезе в хотела. С нищо не показаха, че това има някакво значение за тях. Оставиха го да прекоси фоайето и да се качи на асансьора, без да го удостоят дори с поглед.
Но въпреки това погледнаха часовниците си още веднъж, а подозрителният наблюдател би забелязал, че мис Уайли натисна някакъв бутон на нейния, с който задвижи стрелката на хронометъра.
Хелмхолц и мис Уайли нямаха намерение да прилагат насилие по отношение ма Малачи Констант. Те никога не бяха прилагали насилие по отношение на когото и да било и въпреки това бяха набрали четиринайсет хиляди доброволци за Марс. Обикновено се преобличаха като инженери и предлагаха на не съвсем интелигентни мъже и жени по девет долара на час, без данъци, плюс храна, подслон и транспорт, за да работят за някакъв секретен правителствен проект в отдалечена част на света в продължение на три години. Хелмхолц и мис Уайли често се шегуваха помежду си, защото никога не бяха уточнявали на кое правителство е въпросният секретен проект, но въпреки това никой от кандидатите не се бе сетил да попита.
Деветдесет и девет процента от доброволците при пристигането им на Марс се подлагаха на амнезия. Паметта им се прочистваше от специални психиатри, а марсиански хирурзи монтираха в черепите им радиоантени, за да могат да бъдат управлявани с радиовълни. След това им даваха нови имена, подбирани по най-случаен начин и ги изпращаха във фабриките, по строежите, в администрацията или в Армията на Марс.
Малкото, които не бяха подлагани на подобни операции, бяха онези, които с жар успяваха да докажат, че ще служат на Марс героично, дори и без да ги променят. Малцината подобни щастливци се допускаха до тайния кръг на командващите.
Тайните агенти Хелмхолц и Уайли принадлежаха към този кръг. Те разполагаха изцяло с паметта си и не ги управляваха по радиото. Обожаваха работата си и без това.
— Какво представлява онази сливовица там? — попита Хелмхолц бармана и примижа към някаква прашна бутилка на най-долния ред. Току-що бе привършил един джин фис.
— Дори не знаех, че я имаме — отвърна барманът. Той взе бутилката, сложи я на плота и обърна етикета към светлината, за да може да го прочете. — Сливово бренди.
— Ако щете вярвайте, но сега ще опитам и от него — каза Хелмхолц.
Стая номер 223 в хотел „Уилбърхамптън“ бе оставена такава, каквато я завари смъртта на Ноел Констант — нещо като мемориал.
Малачи Констант влезе в нея. Не беше идвал тук от смъртта на баща си. Затвори вратата след себе си и намери писмото под възглавницата.
Нищо не бе променено, освен спалното бельо. Снимката на Малачи като малко момче все още беше единствената снимка в стаята.
В писмото пишеше:
Скъпи синко,
Случило ти се е нещо голямо и лошо, иначе нямаше да четеш това писмо. Написах го, за да ти кажа да не се безпокоиш за лошите неща и един вид да се огледаш около себе си и да видиш дали не се е случило нещо важно или добро, че да станем толкова богати и след това да изгубим всичко пак. Искам да се опиташ да разбереш дали наистина става нещо особено или всичко е толкова безумно, колкото ми се струва на мен.