Ако не съм бил особено добър баща или особено добър каквото и да било, то е защото бях все едно умрял дълго време преди смъртта си. Никой не ме обичаше и аз не бях много добър в нищо, не можех да си намеря никакво странично занимание, което да ми харесва и ми беше дошло до гуша да продавам тенджери и тигани и да гледам телевизия, така че наистина бях като умрял и бях стигнал твърде далеч, за да мога да се върна назад.
Тогава започнах бизнеса с Библията и ти знаеш какво стана след това. Сякаш някой, или нещо искаше да притежавам цялата планета, нищо че все едно бях умрял. Държах очите си отворени на четири, за да видя някакъв знак, който да ми подскаже какво става, но нямаше никакъв знак. Само продължавах да ставам по-богат и по-богат.
Когато майка ти ми изпрати тази твоя снимка на брега, начинът, по който ти ме погледна от нея ме накара да си помисля, че може би заради теб е било цялото това трупане. Реших, че ще умра, без да разбера какво е всичко това и че може би ти ще си този, който изведнъж ще види съвсем ясно как стоят нещата. Казвам ти, дори и полуумрял, както съм аз, ненавиждам че съм жив, без да мога да си обясня всичко това.
Причината да накарам Рансъм К. Фърн да ти даде писмото само ако те напусне късметът е, че никой не мисли и не забелязва нищо, докато му върви. Защо да го прави?
Така че огледай се наоколо вместо мен, момчето ми. А ако се разориш и някой дойде при теб с безумно предложение, съветвам те да го приемеш. Може и да научиш нещо, ако си в подходящо настроение за учене. Единственото, което аз научих, беше, че някои хора имат късмет, а други — не. Дори и възпитаник на Харвардската бизнес-школа не може да ти каже защо.
На вратата на стая 223 се почука.
Тя се отвори, преди Констант да успее да отговори.
Хелмхолц и мис Уайли влязоха. Влязоха в нужния момент, тъй като висшестоящите ги бяха уведомили с точност до секундата, кога Малачи Констант ще свърши с писмото. Освен това ги бяха инструктирали точно какво да му кажат.
Мис Уайли свали перуката си и се разкри като жилест мъж, а Хелмхолц овладя изражението на лицето си, за да разкрие, че е безстрашен и свикнал да дава заповеди.
— Мистър Констант — каза Хелмхолц. — Тук съм, за да ви информирам, че планетата Марс не само е населена, но е населена с многобройно и развито във военно и индустриално отношение общество. То бе набрано от Земята и прехвърлено на Марс с летящи чинии. И така, упълномощени сме да ви предложим чин подполковник в Армията на Марс.
Положението ви на Земята е безнадеждно. Жена ви е звяр. Освен това според донесенията на разузнаването ни, вие не само ще останете без пукната пара поради поредица граждански съдебни дела, но и ще бъдете хвърлен в затвора за проявяване на престъпна небрежност.
В добавка към привилегиите и заплатата, които са доста по-големи от тези на подполковник в която и да било земна армия, можем да ви предложим и имунитет от всякакви земни съдебни преследвания, възможността да видите една нова и интересна планета, а също така и възможността да погледнете на своята от нова и прекрасно отдалечена гледна точка.
— Ако приемате предложението — каза мис Уайли, — вдигнете лявата си ръка и повтаряйте след мен…
На следващия ден хеликоптерът на Малачи Констант бе намерен празен в пустинята Мохаве. Човешки стъпки се отдалечаваха на десетина метра от него и след това изчезваха.
Сякаш Малачи Констант бе изминал десетина метра и след това се бе изпарил.
Следващия вторник космическият кораб, известен като „Кит“ бе преименуван на „Румфорд“ и бе подготвен за изстрелване.
Беатрис Румфорд гледаше доволно церемониите по телевизията от две хиляди мили разстояние. Все още беше в Нюпорт. „Румфорд“ щеше да полети точно след една минута. Ако съдбата искаше да я качи на борда, трябваше сериозно да се разбърза.
Беатрис се чувстваше отлично. Беше доказала толкова много чудесни неща. Беше доказала, че е господарка на собствената си съдба, че може да каже „не“, когато реши и да отстоява своето. Беше доказала, че вездесъщия тормоз на мъжа и е блъф, че в прогнозите си той не е много по-добър от метеорологическата служба на САЩ.
Освен това, бе изработила план, който щеше да и позволи да живее в скромен комфорт до края на дните си, а и да даде на мъжа и това, което заслужаваше. При следващото му материализиране, щеше да завари имението пълно със зяпачи. Беатрис щеше да взема по пет долара на човек, за да влезе през вратата от „Алиса в страната на чудесата“.
Това не беше бълнуване. Бе разговаряла с двамата предполагаеми представители на собствениците на ипотеката и те приеха идеята с ентусиазъм.