Те бяха при нея и сега — гледаха подготовката за изстрелването на „Румфорд“ по телевизията. Телевизорът бе в стаята, където висеше огромната картина, на която бе изобразена Беатрис като безупречно малко момиченце в бяло, със собственото и бяло пони. Беатрис се усмихна на картината. По малкото момиченце все още нямаше и петънце мърсотия.
От телевизора се чу предстартовото броене за изстрелването на „Румфорд“.
В това време настроението на Беатрис беше като на птичка. Не можеше да стои на едно място и не можеше да се успокои. Това се дължеше на щастие, не на вътрешна напрегнатост. Беше и все едно дали „Румфорд“ ще излети успешно или ще се взриви.
Двамата посетители, от друга страна, изглежда приемаха старта много сериозно — сякаш се молеха за успех. Бяха мъж и жена — някой си мистър Джордж Хелмхолц и секретарката му, мис Робърта Уайли. Мис Уайли беше много смешна, дребна старица, но бе умна и вечно нащрек.
Ракетата излетя с грохот.
Беше безупречен старт.
Хелмхолц се облегна и изпусна мъжка въздишка на облекчение. След това се усмихна и удари възторжено дебелите си бедра.
— Слава! — възкликна той. — Гордея се, че съм американец, гордея се, че живея във време като това!
— Искате ли нещо за пиене? — попита Беатрис.
— Много благодаря — отвърна Хелмхолц, — но не смея да смесвам работата с удоволствието.
— Нима работата не свърши? — попита Беатрис. — Не уточнихме ли всичко?
— Ами… с мис Уайли искахме да огледаме другите по-големи постройки в имота… но се боя, че стана много тъмно. Има ли външно осветление?
Беатрис поклати глава.
— Съжалявам — каза тя.
— Може би имате силно фенерче? — настоя Хелмхолц.
— Вероятно ще мога да ви намеря фенерче — отговори Беатрис, — но не виждам нужда да излизате навън. Мога да ви опиша всички постройки. — Тя позвъни на иконома и му нареди да донесе фенерче. — Има тенис корт със съблекални, оранжерия, къщичка за градинаря, къщичка за портиера при стария портал, постройка за каляски, къща за гости, барака за сечива, банята, кучешка къщичка и старата водна кула.
— Ами онази новата? — попита Хелмхолц.
— Новата? — учуди се Беатрис.
Икономът се върна с едно фенерче, което Беатрис подаде на Хелмхолц.
— Металната — добави мис Уайли.
— Метална? — възкликна Беатрис изненадана. — Няма никакви метални постройки. Може би някоя от старите къщички е добила сребрист оттенък с времето. — Тя се намръщи. — Да не би някой да ви е казал, че тук има метални постройки?
— Видяхме я, когато идвахме — поясни Хелмхолц.
— До пътеката… в храсталаците до фонтана — добави мис Уайли.
— Не мисля — каза Беатрис.
— Не може ли да излезем и да погледнем? — попита Хелмхолц.
— Да… разбира се… — отговори Беатрис и се надигна.
Тримата прекосиха зодиака на пода във фоайето и излязоха навън в упоителния мрак.
Лъчът на фенерчето затанцува пред тях.
— Наистина… — заговори Беатрис — Любопитна съм да разбера какво е това, също колкото и вие.
— Прилича на направено от алуминий — уточни мис Уайли.
— Прилича на воден резервоар с форма на гъба или нещо такова — добави Хелмхолц. — Само дето е направо на земята.
— Така ли? — учуди се Беатрис.
— Знаете ли какво казах, че е, според мен? — попита мис Уайли.
— Не — отговори Беатрис. — Какво казахте, че е?
— Трябва да шепна — отвърна мис Уайли закачливо, — защото някой може да реши да ме прибере в лудницата.
Тя сложи ръка на устата си и насочи силния си шепот към Беатрис:
— Летяща чиния.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
РЕНТА ЗА ТЕНТА
Мъжете бяха марширували на плаца под звуците на барабанче с пружина. Ето какво имаше да им каже то:
Бяха пехотна щурмова дивизия от десет хиляди души, строена в каре с празно място по средата, върху един естествен плац за маршировки от солидно желязо, дебело една миля. Войниците бяха заели стойка „мирно“ върху оранжевата ръжда. Трепереха вдървено, наподобявайки желязото колкото могат повече — както офицерите, така и войниците. Униформите им бяха от груб плат и хладно зелени — с цвета на лишеите.
Армията бе заела стойка „мирно“ при пълна тишина. Не бе даден никакъв видим или звуков сигнал. Бяха застинали като един човек, сякаш по силата на невероятно съвпадение.