Третият мъж от първото отделение на първия взвод от втората рота на третия батальон на втория полк на Първа Марсианска щурмова пехотна дивизия беше редник, разжалван от подполковник преди три години. Бе прекарал на Марс осем години.
Когато един мъж от съвременна армия бъде разжалван от звание подполковник в звание редник, най-вероятно е той да е възрастен за редник и другарите му по оръжие, веднъж след като свикнат с факта, че вече не е офицер, да го наричат от уважение към изневеряващите му крака, очи и дробове с нещо подобно на: „Татенце“, „Деденце“ или „Вуйчо“.
Третият мъж от второто отделение на първия взвод от втората рота на третия батальон на втория полк на Първа Марсианска щурмова пехотна дивизия бе назоваван „Вуйчо“. Вуйчо беше на четирийсет години. Беше добре сложен човек — малко под тежка категория, с мургава кожа, устни на поет и топли кафяви очи, засенчени от пещерите на кроманьонски вежди. Плешивостта бе започнала да го скалпира по драматичен начин.
Ето един показателен анекдот за Вуйчо:
Веднъж, когато взводът на Вуйчо се къпеше в банята, Хенри Бракман, сержантът на взвода, предложи на един друг сержант да посочи кой според него е най-добрият от войниците му. Другият сержант без колебание избра Вуйчо, защото беше здравеняк с добре оформени мускули — интелигентен мъж сред хлапета.
Бракман се опули от удивление.
— Боже! — каза той. — Така ли мислиш? Та с него се поде… ва целия взвод!
— Шегуваш ли се!? — възкликна другият сержант.
— Не, по дяволите, не се шегувам — отвърна Бракман. — Погледни го само! Стои там от десет минути, без дори да е пипнал сапуна! Вуйчо! Ей, Вуйчо, събуди се!
Вуйчо потрепери и престана да сънува под топлата струя на душа. Хвърли на Бракман празен поглед, готов да се подчини.
— Използвай сапуна, Вуйчо! — каза Бракман. — За Бога, използвай сапуна!
Сега Вуйчо стоеше в строя върху железния плац за маршировки като всички останали.
В средата на карето имаше каменен стълб със закрепени по него железни халки. През халките с дрънкане бяха прокарали вериги и ги бяха омотали около един войник с рижа коса, застанал прав до стълба. Този войник беше чист, но не беше опрятен, защото всички отличителни знаци и украшения бяха свалени от униформата му и той нямаше колан, вратовръзка и снежнобели гети.
Всички останали, включително и Вуйчо, бяха изрядни. Всички наистина изглеждаха добре.
На мъжът до стълба щеше да се случи нещо болезнено — нещо, от което той много щеше да иска да се отърве и от което нямаше да може да се отърве заради веригите.
Всички войници щяха да гледат.
На събитието се придаваше голямо значение.
Дори онзи край стълба бе заел стойка „мирно“ и се държеше като най-добър войник, доколкото знаеше как да бъде такъв при дадените обстоятелства.
И отново без да бъде дадена команда или някакъв друг видим знак, десетте хиляди войници заеха стойка „свободно“ — като един.
Същото направи и мъжът на стълба.
Редиците се отпуснаха едновременно. При тази заповед войниците бяха длъжни да стоят отпуснато, но да не отместват краката си от там, където са и да пазят тишина. Сега имаха известна свобода да мислят, да се оглеждат и да изпращат с очи послания, ако имаха такива и ако можеха да намерят на кого.
Мъжът в средата на карето изопна веригите и изви врат, за да прецени колко е висок стълбът, за който беше окован. Сякаш си мислеше, че би могъл да избяга с помощта на някакъв научен метод, стига да знаеше колко е висок стълбът и от какво е направен.
Стълбът беше шест метра, двайсет и три сантиметра и деветнайсет милиметра, ако не се броят трите метра, десетте сантиметра и десетте милиметра от него, които бяха мушнати в желязото. Средният диаметър беше шейсет и пет сантиметра и десет милиметра, но се отклоняваше от тази стойност с плюс-минус двайсет и три сантиметра. Беше от кварц, алкални метали, фелдшпат, слюда и следи от турмалин и амфибол. За информация на човека пред него — намираше се на сто четирийсет и два милиона, триста четирийсет и шест хиляди, деветстотин и единайсет мили от слънцето и помощ не се задаваше отникъде.
Рижият мъж на стълба не издаде звук, защото на войниците в положение „свободно“ не бе позволено да издават звуци. С очите си, обаче, изпрати послание, от което личеше, че би искал да изпищи. Изпрати това послание до всички, чиито погледи биха могли да срещнат неговия. Надяваше се то да стигне до един определен човек, до най-добрия му приятел — Вуйчо. Търсеше го с очи.
Не можа да открие лицето му.
Ако го беше открил, на него нямаше да види и следа от съчувствие или разбиране. Вуйчо току-що излизаше от военната болница, където бе лекуван от психиатрично заболяване и сега умът му бе почти празен. Вуйчо не позна най-добрия си приятел на стълба. Не позна никого. Дори нямаше да знае, че името му е Вуйчо и че е войник, ако не му го бяха казали на излизане от болницата.