Малачи Констант, най-богатият американец, заключи след себе си вратата, напомняща за Алиса в страната на чудесата. Окачи тъмните очила и изкуствената си брада на бръшляна, покриващ стената. Подмина кучешкия скелет забързано, поглеждайки междувременно часовника си, задвижван от слънчева батерия. След седем минути един жив мастиф на име Казак щеше да се материализира и да тръгне да броди из имението.
— Казак хапе — бе го предупредила мисис Румфорд в поканата си. — Така че бъдете точен.
Констант се усмихна на това — на предупреждението да бъде точен. Освен да пристигнеш някъде навреме, да бъдеш точен означаваше и да съществуваш като точка. Констант съществуваше като точка — не можеше да си представи какво би било, ако съществуваше по някакъв друг начин.
Това беше едно от нещата, които смяташе да разбере — какво би било, ако съществуваше по някакъв друг начин. Съпругът на мисис Румфорд съществуваше по друг начин.
Уинстън Найлс Румфорд бе преминал с космическия си кораб право през един некартографиран хроно-синкластичен инфундибулум на два дни разстояние от Марс. Сега Уинстън Найлс Румфорд и кучето му Казак съществуваха като вълново явление — по всяка вероятност пулсираха в изкривена спирала с начало в Слънцето и край — в Бетелгейзе1.
Земята щеше да прекоси тази спирала.
Едва ли има кратко обяснение на това, какво е хроно-синкластичен инфундибулум, което да не се стори ужасно на специалистите в тази област. Както и да е, най-доброто кратко обяснение вероятно е това на професор Сирил Хол, публикувано в четиринайсетото издание на „Детска енциклопедия на чудесата и нещата, които трябва да правим“. Тук статията се възпроизвежда изцяло, с любезното съгласие на издателите:
Хроно-синкластичен инфундибулум — представете си за миг, че татко ви е най-умният мъж, който някога е живял на земята, че знае всичко, което може да се научи, че е съвсем прав във всичко и че може да докаже, че е прав във всичко. А сега си представете, че някое друго малко дете, на друг хубав свят, отдалечен на милион светлинни години от нас, също има татко, който е най-умният мъж, живял някога на онзи хубав, толкова далечен свят. И той е също толкова умен и също толкова прав, колкото и вашият татко. И двамата татковци са умни, и двамата татковци са прави.
Само че, ако се срещнат, между тях ще започне ужасен спор, защото няма да се съгласят един с друг по никой въпрос. Вие можете да кажете, че вашият татко е прав, а таткото на другото дете греши, само че Вселената е толкова огромно нещо! Има място за много хора, които да са прави по даден въпрос и въпреки това да не постигат съгласие помежду си.
Причината и двамата татковци да са прави и въпреки това да се карат е, че съществуват толкова много различни начини да си прав. Все пак във Вселената има места, където всеки татко в крайна сметка може да схване за какво е говорил другия татко. Това са местата, където всички различни видове истина застават заедно по местата си толкова хубаво, колкото частите в слънчевия часовник на татко ви. Тези места наричаме хроно-синкластични инфундибулуми.
Слънчевата система изглежда е пълна с хроно-синкластични инфундибулуми. Известен ни е един много голям, който обича да застава между Марс и Земята. Знаем за него, защото един земен човек и едно земно куче попаднаха право в средата му.
Може да си помислите, че би било хубаво да попаднете в един хроно-синкластичен инфундибулум и да видите всички различни начини да бъдем абсолютно прави, но също така това може да бъде и много опасно. Горкият човек и горкото куче са разпръснати не само в огромно пространство, но и във времето.
„Хроно“ означава време. „Синкластичен“ означава извит на една и съща страна във всички посоки, като кора на портокал. „Инфундибулум“ е думата, с която древните римляни като Юлий Цезар и Нерон са наричали фунията. Ако не знаете какво е фуния, помолете мама да ви покаже.
Ключът за вратата като от Алиса в страната на чудесата бе пристигнал заедно с поканата. Малачи Констант го мушна в джоба на панталона си, обшит с пухкав хастар и тръгна по единствената пътека напред. Крачеше обгърнат от тъмна сянка, но косите лъчи на залеза обливаха върховете на дърветата със светлина.
Докато вървеше, Констант леко размахваше поканата и очакваше всеки момент да го спрат. Беше написана с виолетово мастило. Мисис Румфорд бе само на тридесет и четири, но пишеше като стара жена — с изкривен и неравен почерк. Беше ясно, че ненавижда Констант, с когото никога не се бе срещала. Духът на поканата беше неприязнен — меко казано, — сякаш бе надраскана върху изцапана носна кърпа.