— Вуйчо… Вуйчо… Вуйчо — каза той, тъй като гърчовете на борбата между него и волята на антената го накараха съвсем идиотски да повтори името няколко пъти. — Синия камък, Вуйчо. Барака номер дванайсет… писмото…
Предупредителната болка отново прободе главата на Вуйчо. Изпълнен с чувство за дълг, той започна да души рижия — да го души, докато лицето му не стана синкаво и езикът му не се показа навън.
Вуйчо направи крачка назад, застана „мирно“, доби умно изражение на лицето и марширувайки се върна в строя, отново под звуците на барабанчето в главата му:
Сержант Бракман му кимна и му намигна с обич.
Десетте хиляди отново застанаха „мирно“.
Зловещо, умрелият на стълба също се опита да застане мирно, подрънквайки с веригите си. Не успя — не успя да бъде съвършен войник не защото не искаше, а защото беше мъртъв.
След това големият строй се раздели на правоъгълни блокове. Те потеглиха марширувайки безумно и в главата на всеки се чуваше барабанчето. Един наблюдател не би чул нищо, освен тропота на ботуши.
Наблюдателят би се чудил кой всъщност командва, тъй като даже и генералите се движеха като марионетки, спазвайки ритъма на идиотските думи:
ГЛАВА ПЕТА
ПИСМО ОТ НЕИЗВЕСТЕН ГЕРОЙ
„В състояние сме да направим центъра на човешката памет също толкова стерилен, колкото скалпел, току-що изваден от стерилизатора. Но веднага започват да се трупат зрънца нов жизнен опит. Тези зрънца се оформят в структури не непременно благоприятни за военното мислене. За жалост, този проблем на вторичното заразяване изглежда нерешим.“
Строят на Вуйчо спря пред една постройка от гранит, пред една постройка сред хиляди подобни, които се простираха докъдето поглед стига в желязната равнина. Пред всяка десета от тях имаше пилон, на който плющеше знаме, развяно от пронизващия вятър.
Всички знамена бяха различни.
Знамето, което плющеше като ангел хранител пред помещението на Вуйчовата рота, беше много весело — червени и бели райета и много бели звезди на син фон. То имаше стара слава — знамето на Съединените американски щати от Земята.
Малко по-нататък беше знамето на Съюза на съветските социалистически републики. След това имаше едно прекрасно — зелено, оранжево жълто и пурпурно, с лъв, уловил меч. Това беше знамето на Цейлон.
А по-нататък се виждаше червен кръг на бял фон — знамето на Япония.
Знамената обозначаваха държавите, които различните марсиански бойни единици щяха да нападнат и парализират, когато започнеше войната между Земята и Марс.
Вуйчо не видя никакви знамена, докато антената не остави раменете му да се отпуснат и ставите му да се разхлабят — докато не му позволи да се отърси от вцепенението. Той се вторачи в дългите редици постройки и пилони. Върху вратата на тази, пред която бе застанал, бе изписан голям номер. Той беше 576.
Някаква частица от Вуйчо му подсказа, че номерът е много интересен и го накара да го разгледа по-внимателно. След това си спомни екзекуцията, спомни си, че рижият мъж му бе казал нещо за син камък и барака номер дванайсет.
Когато влезе в помещението, Вуйчо започна да чисти карабината си и установи, че това е много приятно занимание. Освен това откри, че въпреки всичко знаеше как се разглобява оръжието. Тази част от паметта му не беше заличена в болницата. Започна тайно да се чувства щастлив, защото предполагаше, че и други части са останали незасегнати. Не можеше да разбере защо това предположение трябваше да го прави тайно щастлив.
Започна да чисти цевта на карабината си. Тя беше немски „Маузер“, с единичен изстрел, от онези, които бяха спечелили славата си в ръцете на испанците в земната Испано-американска война. Всички карабини от Марсианската армия бяха горе-долу от същото време. Агентите, работили подмолно на Земята, бяха успели да закупят огромни количества „Маузери“, английски карабини „Енфийлд“ и американски „Спрингфийлд“ направо без пари.
Колегите на Вуйчо също почистваха цевите на оръжията си. Смазката миришеше приятно, а парцалчето върху шомпола оказваше точно толкова съпротивление, колкото беше нужно, за да бъде интересно. Почти не разговаряха.