Изглежда никой не бе обърнал особено внимание на екзекуцията. Ако колегите на Вуйчо бяха получили някакъв урок от нея, то той беше лесен за смилане, като кашичка.
Чу се само един коментар за участието на Вуйчо и той беше на сержант Бракман.
— Справи се отлично, Вуйчо — каза му той.
— Благодаря — отвърна Вуйчо.
— Направи го много добре, нали? — попита сержантът останалите войници.
Някои кимнаха вяло, но Вуйчо остана с впечатлението, че колегите му биха кимнали утвърдително при всеки положителен въпрос и биха поклатили глави енергично при всеки отрицателен.
Вуйчо изтегли шомпола с парцалчето, мушна палеца си в открития затвор на пушката и улови слънчевата светлина върху омасления си нокът. Нокътят изпрати светлината нагоре по цевта. Вуйчо погледна от другия край и се развълнува от съвършената красота. Би могъл с часове щастливо да наблюдава безупречната спирала на нарезит и да мечтае щастливо за щастливата земя, чиято кръгла порта виждаше в другия край на цевта. Розовото под нокътя на палеца му наистина правеше тази друга земя да прилича на розов рай. Някой ден щеше да пропълзи надолу към него.
Там сигурно е топло и трябва да има само една луна, мислеше си Вуйчо, и тя ще е тлъста, величествена и бавна. Хрумна му и още нещо за розовия рай от другата страна на цевта и яснотата на видението го озадачи. В този рай имаше три красиви жени и Вуйчо знаеше точно как изглеждат! Едната беше бяла, другата златна, а третата — кафява. В неговото видение златната пушеше цигара. Още повече го изненада фактът, че знаеше точно каква беше тази цигара.
Беше марка „Лунна мъгла“.
— Продай „Лунна мъгла“ — каза Вуйчо гласно. Стана му добре, че го каза. Почувства се авторитетен, умен.
— А? — попита един млад цветнокож войник, който почистваше карабината си до него. — Какво беше това, Вуйчо?
Беше на двайсет и три. Името му бе изписано с жълти букви на черен фон върху левия джоб на куртката му.
Казваше се Вооз.
Ако в Армията на Марс подозренията бяха позволени, Вооз щеше да е подозрителен. Званието му беше само ефрейтор, но униформата му, макар и в уставния зелен цвят беше изработена от далеч по-фина материя и беше значително по-добре ушита от униформите на другите войници — дори и от тази на сержант Бракман.
Униформите на всички останали бяха груби, драскащи кожата, съшити с едри шевове, направени с дебели конци. И изглеждаха добре единствено, когато носещите ги стояха в положение „мирно“. При всяка друга стойка, както забелязваха обикновените войници, униформите им шумоляха и се набираха, сякаш бяха направени от хартия.
Униформата на Вооз следваше всяко негово движение с изяществото на коприна. Шевовете бяха многобройни и фини. И най-странното от всичко — обувките му имаха дълбок, богат, рубинен блясък. Другите войници не можеха да го постигнат както и да лъскаха обувките си. За разлика от техните, обувките на Вооз бяха от истинска кожа от Земята.
— Каза „продай нещо“, така ли, Вуйчо? — попита Вооз.
— Зарежи „Лунна мъгла“. Отърви се от това — промърмори Вуйчо. Тези думи не означаваха нищо за него. Произнесе ги единствено, защото много му се искаше. — Продавай — добави той.
Вооз го погледна — тъжно усмихнат.
— Да продаваме, а? — каза той. — А какво ще продаваме, Вуйчо?
Зениците на очите му станаха много блестящи и пронизващи.
Този блясък и остротата на погледа на Вооз се сториха на Вуйчо особено обезпокоителни — още повече, че той продължаваше да го гледа. Вуйчо извърна лице и в полезрението му попаднаха очите на някои от колегите му. Техните погледи бяха еднообразно тъпи. Дори и на Бракман.
Погледът на Вооз продължи да пронизва Вуйчо. Вуйчо се почувства длъжен да го срещне още веднъж. Зениците приличаха на диаманти.
— Не ме ли помниш, Вуйчо? — попита Вооз.
Въпросът го разтревожи. Поради някаква причина бе важно да не помни Вооз. Беше благодарен, че наистина не го помнеше.
— Вооз, Вуйчо — каза цветнокожият. — Аз съм Вооз.
Вуйчо кимна.
— Как е? — попита той.
— О, не е зле — отвърна Вооз и поклати глава. — Нищо ли не си спомняш за мен?
— Нищо — отговори Вуйчо. Сега паметта му започна леко да го измъчва — казваше му, че би могъл и да си спомни нещо за събеседника си, стига да се опита както трябва. Накара паметта си да замълчи.
— Съжалявам — каза той на глас. — В ума ми няма нищо.
— Аз и ти… бяхме приятели — настоя Вооз. — Вооз и Вуйчо.
— Хъм — измънка Вуйчо.
— Помниш ли каква беше системата на приятелите?
— Не.
— Всеки човек, от всяко отделение си има приятел — обясни Вооз. — Приятелите залягат в един и същи окоп, държат се близо един до друг, когато са в атака. Ако единият изпадне в беда при ръкопашен бой, другият идва и му подхвърля нож.