— Хъм — измънка Вуйчо.
— Чудно ми е — продължи Вооз — как човек забравя някои неща, докато е в болницата и как продължава да си спомня други, каквото и да правят с него. Ти и аз… обучаваха ни за приятели цяла година, а си забравил. Но каза това нещо за цигарите. Какви са тия цигари, Вуйчо?
— Аз… забравих — отвърна Вуйчо.
— Помъчи се да си спомниш. Някога го знаеше. — Той се намръщи и присви очи, сякаш му помагаше да мисли. — Струва ми се, че нещата, които човек може да си спомни, след като е бил в болницата, са толкова интересни. Опитай се да си спомниш всичко, което можеш.
У Вооз имаше някаква изтънченост — като на стар гамен, който гъделичка мамино синче по гушката и го замайва със залъгалки.
Но Вооз харесваше Вуйчо — това също беше характерно за него.
Вуйчо имаше странното чувство, че той и Вооз са единствените истински хора в каменната постройка — че останалите са роботи със стъклени очи, при това не много качествена изработка. Сержант Бракман, който уж командваше, изглеждаше не по-буден, не по-отговорен, не по-владеещ положението от чувал мокра перушина.
— Хайде, кажи ми всичко, което можеш да си спомниш, Вуйчо — продължи да го навива Вооз. — Стари приятелю, само си спомни всичко, което можеш!
Преди Вуйчо да си припомни каквото и да било, болката, която го накара да извърши екзекуцията, се обади пак. Но този път не се задоволи само с едно предупредително бодване. Докато Вооз наблюдаваше с безизразно лице, болката в главата на Вуйчо се превърна в нещо блъскащо, удрящо, бляскащо.
Вуйчо се изправи, изпусна карабината, сграбчи главата си, олюля се, изпищя и припадна.
Когато се свести на пода на бараката, неговият приятел Вооз попиваше слепоочията му с изстуден парцал за миене на под.
Останалите войници стояха в кръг наоколо. Лицата им бяха неизненадани, несъчувстващи. Смятаха, че Вуйчо е направил нещо глупаво и невойнишко, така че си заслужаваше каквото бе получил.
Те гледаха на него сякаш бе направил нещо толкова тъпо от военна гледна точка, колкото да покажеш силуета си на фона на небето или да почистваш заредено оръжие, или да кихнеш, когато си на пост, или да се разболееш от венерическа болест, без да докладваш, или да не изпълниш пряка заповед, или да спиш, когато свири тръбата за ставане, или да си пиян, когато трябва да си бдителен, или да държиш книга или заредена граната в шкафчето си, или да питаш кой в края на краищата е създал Армията на Марс и изобщо защо…
Вооз бе единственият, който изглежда съчувстваше на Вуйчо.
— Аз съм виновен, Вуйчо — каза той.
Сержант Бракман си проби път през кръга и застана над Вуйчо и Вооз.
— К’во напра’и той, Вооз? — попита Бракман.
— Пошегувах се с него, сержант — отговори Вооз чинно. — Казах му да се опита да си спомни колкото може повече. И през ум не ми мина, че ще му стане така.
— Тряб’а да проявяваш повече разум. Не си пра’и майтап с човек, дето току-що е излязъл от болницата — тросна се Бракман.
— О, знам, знам… — закима Вооз, изпълнен с разкаяние. — Приятелят ми… О, проклет да съм!
— Вуйчо — попита сержантът, — в болницата не ти ли обясниха за помненето?
Вуйчо поклати вяло глава.
— Може би. Казаха ми много неща.
— Т’ва е най-лошото, коет’ мо’еш да напра’иш, Вуйчо. Да си спомняш миналото — заяви Бракман. — Зат’ва те изпратиха в болницата, в края на краищата. Щото помнеше много. — Той сви грубите си длани като купички и показа на Вуйчо какъв сърцераздирателен проблем е представлявал. — Дявол да го вземе, помнеше толкоз много. Като войник не струваше пукната пара.
Вуйчо се надигна, опипа предната част на униформата си и видя, че е мокра от сълзи. Помисли си да обясни на Бракман, че всъщност не се е опитвал да си спомни каквото и да било, че интуитивно се е досещал колко лошо нещо е това, но болката го е сполетяла въпреки всичко. Не му го каза от страх болката да не се повтори.
Вуйчо простена и преглътна и последните си сълзи. Нямаше намерение да прави каквото и да било, което не му е заповядано.
— А ти, Вооз — каза Бракман, — струва ми се, че една седмица наказание в тоалетните ще те научи как да се отнасяш с хората, които току-що излизат от болницата.
Нещо безформено в ума на Вуйчо му подсказа да наблюдава играта между Вооз и Бракман внимателно. Някак си това му се струваше важно.
— Една седмица, сержант? — възкликна Вооз.
— Да, за Бога — отвърна Бракман, след това потрепери и затвори очи. Бе ясно, че антената му го е боднала съвсем леко.
— Цяла седмица, сержант? — попита Вооз невинно.