— Един ден — измънка Бракман и това бе по-скоро заплаха, отколкото заповед. Отново посегна към болката в главата си.
— Откога, сержант? — попита Вооз.
Бракман закърши пръстите на грубите си ръце.
— Няма значение — каза той. Изглеждаше смутен и предаден — измъчен. Сведе глава, сякаш за да понесе по-добре болката, ако се появи пак.
— Без повече глупости, дявол да го вземе! — каза той с дълбок, гърлен глас. И забърза към стаята в дъното на помещението. Трясна вратата.
Командирът на ротата, капитан Арнолд Бърч, влезе в помещението, за да направи неочаквана проверка.
Първи го видя Вооз. Той постъпи така, както трябва да постъпи един войник при дадените обстоятелства. Изкрещя:
— Мир-р-р-р-но-о-о!
Направи го, въпреки че нямаше никакво военно звание. По една приумица на военните порядки и най-обикновеният редник има право да изкомандва себеподобните си да застанат „мирно“, ако първи забележи приближаването на някой офицер в закрито помещение, но не и на бойното поле.
Антените на войниците реагираха мигновено — изпънаха гърбовете на мъжете, сковаха ставите им, изопнаха червата им, напъхаха се в задниците им — накараха мозъците им да не мислят. Вуйчо скочи от пода и се изправи вдървен и треперещ.
Само един от войниците не бързаше да застане „мирно“. Вооз. И когато застана, в начина, по който го направи имаше нещо нахално, отпуснато и подигравателно.
Капитан Бърч забеляза това отношение на Вооз и смяташе да му направи забележка. Но едва отворил уста, болката го удари между очите.
Офицерът затвори уста, без да пророни звук.
Заставайки елегантно в положение „мирно“, той се обърна кръгом, чу в главата си звук на барабанче с пружина и излезе от помещението марширувайки в крак с ритъма.
Когато капитанът си отиде, Вооз не даде „свободно“ на колегите си, въпреки че можеше да го направи. В десния си джоб той имаше малка управляваща кутийка, с чиято помощ можеше да накара останалите да направят почти всичко, което поискаше. Беше с размерите на малка, плоска джобна бутилка. Точно като бутилка, кутийката беше извита, за да приляга плътно върху някоя извивка на тялото. Вооз предпочиташе да я носи опряна върху твърдата повърхност на бедрото си.
На кутийката имаше шест бутона и четири копчета. Чрез тях Вооз можеше да контролира всеки, който имаше антена в черепа си. Вооз можеше да причини всякаква болка — можеше да сковава хората в положение „мирно“, можеше да ги кара да чуват барабанчето с пружина, можеше да ги накара да маршируват, да спират, да залягат, да стават, да отдават чест, да се хвърлят в атака, да отстъпват, да скачат, прескачат, подскачат…
Вооз нямаше антена в черепа си.
Свободна толкова, колкото си искаше — ето колко свободна бе волята на Вооз.
Вооз беше един от истинските командващи на Армията на Марс. Той щеше да ръководи една десета от силите — тези, които трябваше да нападнат Съединените американски щати, когато започнеше операцията срещу Земята. По-нататък се обучаваха бойните единици, които щяха да навлязат в Русия, Швейцария, Япония, Австралия, Мексико, Китай, Непал, Уругвай…
Доколкото на Вооз му бе известно, в Армията на Марс имаше осемстотин истински командващи — и никой от тях официално нямаше по-висок чин от сержант. Официалният командващ на цялата армия, армейски генерал Бордърс М. Пулсифер, всъщност през цялото време се намираше под контрола на ординареца си, ефрейтор Брет Райт. Ефрейтор Райт, съвършеният ординарец, носеше аспирин за почти непрекъснатия главобол на генерала.
Преимуществата на тази система на тайни командващи са очевидни. Всеки бунт в Армията на Марс би бил насочен не към когото трябва. И по време на война враговете биха могли да ликвидират целия офицерски състав, без всъщност да навредят на Армията на Марс ни най-малко.
— Седемстотин деветдесет и девет — каза Вооз гласно, поправяйки себе си относно броя на истинските командващи. Един от тях беше мъртъв — бе удушен от Вуйчо край стълба. Името на удушения беше редник Стони Стивънсън, бивш истински командващ на британски щурмови отряд. Стони толкова се бе запленил от желанието на Вуйчо да разбере какво става, че бе започнал несъзнателно да му помага да мисли.
За това бе наказан с най-голямото унижение. В черепа му бе инсталирана антена и с нейна помощ бе принуден да застане пред стълба като добър войник — за да очаква протежето му да го убие.
Вооз остави колегите си в положение „мирно“ — нека продължават да треперят, без да мислят нищо, без да виждат нищо. Вооз отиде до леглото на Вуйчо и легна върху него, слагайки големите си, лъскави обувки върху кафявото одеяло. Скръсти ръце под главата си. Изпъна тялото си като лък.