— Ау-у-у-у — произнесе той нещо средно между прозявка и стон. — Ау-у-у-у, войници, войници, войници — добави, оставяйки ума си незает. — Мътните го взели, войници.
Това бяха мързеливи, безсмислени брътвежи. Вооз бе малко отегчен от играчките си. Хрумна му да ги накара да се бият помежду си, но наказанието за това, ако го хванеха да го прави, беше като онова, което сполетя Стони Стивънсън.
— Ау-у-у-у, войници, войници — каза той лениво още веднъж. — Мътните го взели, войници. Постигнах го, не можете да не признаете. Старият Вооз наистина се справя много добре.
Той се изтърколи от леглото на четири крака и се изправи със скок — грациозен като пантера. Усмихна се ослепително. Правеше всичко възможно, за да се наслаждава на щастливото положение, което заемаше в живота.
— Вие, момчета, не сте толкова зле — утеши той вдървените си колеги. — Трябва да видите какво правим с генералите, ако си мислите, че сте зле. — Вооз се засмя и изгука. — Преди две вечери нас, истинските командващи, нещо ни прихвана и започнахме да спорим за това, кой генерал може да тича по-бързо. И в следващия момент вдигнахме двайсет и четиримата от леглата, до един по голи задници, и ги строихме като състезателни коне, направихме залозите си и ги погнахме, като че ли дяволът ги гони. Генерал Стоувър се класира първи, веднага след него беше генерал Харисън, а след него, генерал Моше. На следващия ден всичките бяха вдървени като талпи. И никой не можеше да си спомни какво е правил предната вечер.
Вооз се засмя и отново изгука, след което реши, че щастливото му положение в живота би изглеждало много по-добре, ако погледнеше на него сериозно — ако покажеше какъв товар е то, ако покажеше колко задължен се чувства, задето има такъв товар. Той направи крачка назад замислено, мушна палци в колана си и се намръщи.
— О, в никакъв случай не е само забавление. — Приближи се до Вуйчо, застана на сантиметри от него и го огледа от горе до долу. — Вуйчо, момчето ми, не ми се приказва колко дълго мислих за теб… Безпокоях се за теб, Вуйчо.
Вооз се заклати напред-назад.
— И пак ще се опиташ да разбереш за какво става дума, нали? Знаеш ли колко пъти те изпращаха в болницата, за да се опитат да изчистят тази твоя памет? Седем пъти, Вуйчо! Знаеш ли обикновено колко пъти се налага да изпращат човек там, за да му изчистят паметта? Един, Вуйчо! Само един! — Вооз изщрака с пръсти под носа му. — И този един път е достатъчен, Вуйчо! Един път и човекът никога повече не се тревожи за каквото и да било. — Той поклати глава учудено. — Но не и ти, Вуйчо!
Вуйчо потрепери.
— Държа те „мирно“ прекалено дълго? — каза Вооз и изскърца със зъби. От време на време не можеше да се въздържи да не тормози Вуйчо.
Най-напред, защото на Земята Вуйчо бе имал всичко, а Вооз нямаше нищо.
После, защото Вооз зависеше от Вуйчо страховито. Или щеше да зависи, когато нападнеха Земята. Вооз беше сирак, мобилизиран, когато бе едва на четиринайсет години и нямаше никаква представа как да се забавлява на Земята.
Разчиташе, че Вуйчо ще му покаже.
— Искаш да знаеш кой си… Откъде си дошъл… Какъв си бил? — попита Вооз Вуйчо. Вуйчо все още стоеше „мирно“, без да мисли за каквото и да било, неспособен да се възползва от нещата, които Вооз би могъл да му каже. Но той и без това ги говореше, за да му бъдат от полза. Просто сам си вдъхваше увереност по отношение на приятеля, който щеше да бъде край него, когато нападнеха Земята.
— Човече! — изръмжа Вооз на Вуйчо намръщено. — Ти си човекът с най-голям късмет, който някога се е раждал! Там, на Земята си бил цар!
Както повечето информация на Марс, информацията за Вуйчо, с която разполагаше Вооз, бе откъслечна. Той не можеше да каже точно откъде е научил едно или друго за него. Беше дочул това-онова сред общите шумове на армейския живот.
А беше твърде добър войник, за да тръгне да задава въпроси наляво и надясно, за да се опитва да попълни празнотите в знанията си.
Знанията на един войник не трябваше да са пълни.
Така че Вооз не знаеше кой знае какво за Вуйчо, освен че някога е имал невероятен късмет. Задълбочи се върху това.
— Имам предвид — добави той, — че не е съществувало нещо, което да не можеш да притежаваш, че си имал възможност да отидеш навсякъде, където поискаш, да направиш всичко, което поискаш!
И докато Вооз се удивляваше на невероятния късмет на Вуйчо на Земята, не можеше да не мисли и за едно друго чудо — суеверното му убеждение, че неговият собствен късмет със сигурност ще е скапан.
Вооз произнесе трите магически думи, които според него отразяваха върховното щастие, което един човек можеше да изпита на Земята: „Холивудски нощни заведения“. Самият той никога не бе виждал Холивуд, не бе влизал и в нощно заведение.