— Човече! — възкликна той. — Та ти си висял в тези заведения по цял ден и по цяла нощ!
— Човече! — каза Вооз на безчувствения Вуйчо. — На Земята си имал всичко, от което човек има нужда за да води свестен живот и при това си знаел как да го правиш!
— Човече! — викна Вооз на Вуйчо, опитвайки се да скрие патетичната безформеност на стремежите си. — Ще отидем с теб на някои хубави места и ще си поръчаме хубави неща, ще ходим насам-натам с разни хубави хора и изобщо ще си поживеем! — Той сграбчи ръката на Вуйчо и го разтърси. — Приятели, ето това сме ние! Приятели! Човече! Двамата ще станем знаменити… Ще ходим навсякъде, ще правим всичко!
„Ето ги, идват старият късметлия Вуйчо и неговият приятел Вооз!“ — произнесе Вооз думите, които се надяваше земяните да кажат след нашествието. — Ето ги там, щастливи като две птички.
Той се засмя и изгука заради щастливците, приличащи на двойка птички.
Усмивката му изстина.
Неговите усмивки никога не се задържаха дълго. Някъде вътре в себе си Вооз се безпокоеше до полуда. Безпокоеше се да не загуби работата си. Не му беше ясно как бе попаднал на нея — как се бе сдобил с тази огромна привилегия. Не знаеше кой го е избрал за това.
Не знаеше дори кой командва истинските командващи.
Никога не бе получавал заповед — от никой, който да е по-висш от истинските командващи. Действията му, както и тези на останалите истински командващи, се основаваха на нещо, което най-добре би могло да се опише като „откъслечни разговори“ — разговори, които се водеха на ниво истински командващи.
Когато се събираха късно през нощта, тези разговори вървяха заедно с бирата, бисквитите и сиренето.
Говореше се, например, за някакви липси от складовете или за това, колко добре е всъщност войниците да се разяряват и нараняват едни други в занятията по жиу-жицу, или пък за лошия им навик да прескачат по няколко връзки, когато завързват гетите си. Вооз ги предаваше нататък, без да има никаква представа откъде водят началото си и основаваше действията си на тях.
Екзекуцията на Стони Стивънсън от Вуйчо също бе обявена по този начин. Най-неочаквано тя се превърна в тема на разговорите.
Най-неочаквано истинските командващи вкараха Стони в ареста.
Вооз опипа кутията с бутоните, без да ги докосва. След това застана на мястото си между стоящите „мирно“ войници, зае същата стойка, натисна бутона и ги освободи.
Много му се искаше да пийне нещо силно. Това също му се полагаше винаги, щом му се допиеше. За истинските командващи от Земята редовно се доставяха пратки с концентрати. Офицерите също имаха право да пият, но не можеха да получат добрите питиета. На тях им даваха някаква смъртоносна зелена течност, направена от ферментирали местни лишеи.
Но Вооз никога не пиеше. Една от причините да не пие бе, че се боеше алкохолът да не го направи лош войник. Втората бе, че се боеше да не загуби здравия си разум и да даде глътка на някой от останалите войници.
Наказанието за истински командващ, който предложи алкохол на войник, бе смърт.
— Да, Господи — каза той и гласът му се изгуби сред шумотевицата на съвземащите се войници. Десет минути след това сержант Бракман обяви време за почивка, през което всички трябваше да излязат навън и да играят немски батбол, което беше основният спорт на Марс.
Вуйчо се измъкна.
Вуйчо се измъкна, за да отиде до барака номер дванайсет и да потърси писмото под синия камък — онова, за което му бе казал червенокосият мъж, преди да се превърне в негова жертва.
Постройките около нея бяха празни.
На върха на пилона пред тях нямаше знаме.
Празните помещения бяха помещавали един батальон Марсиански имперски командоси. Те бяха изчезнали тихомълком една нощ преди месец. Бяха взели със себе си космическите си костюми, бяха почернили лицата си, бяха залепили с лепенки металните плочки с имената си, за да не дрънкат. Местоназначението им беше секретно.
Марсианските имперски командоси бяха експерти по убиване на постови с примки от струни за пиано.
Тайното им местоназначение беше земната луна. Щяха да започнат войната от там.
Пред котелното на барака номер дванайсет намери един голям син камък. Камъкът беше тюркоаз. На Марс тюркоазите бяха много често срещани. Този, който намери Вуйчо, беше плоча с диаметър трийсет сантиметра.
Погледна отдолу. Намери алуминиев цилиндър с навиваща се капачка. Вътре имаше едно много дълго писмо, написано с молив.