Както пишеше по-нататък в писмото: 155. Според Стони, този едър тип и кучето му се появявали на сбирките и просто замайвали главите на всички. Бил голям чаровник и когато срещата свършела, всички се мъчели да мислят като него. Всички идеи, които имал някой, всъщност били негови. Просто се усмихвал непрекъснато, говорел ли говорел с приятния си глас и всички си тръгвали с нови идеи в главите. След това участниците в срещите разпространявали тези идеи като свои. Луд бил по играта немски батбол. Никой не знаел как му е името. Ако се случело някой да го попита, той само се смеел. Обикновено носел униформата на Парашутно десантните части, но парашутистите се кълнели, че никога не го били виждали другаде, освен на тези тайни срещи.
156. Вуйчо, стари приятелю — продължаваше писмото, — всеки път, когато ти и Стони откриете нещо ново, добавяйте го към това писмо. Крий го добре и всеки път, когато променяш скривалището, казвай на Стони къде го оставяш. По този начин дори и да те изпратят в болницата, за да прочистят паметта ти, Стони ще ти каже къде да отидеш, за да си я възстановиш.
157. Вуйчо, знаеш ли какво те крепи? Крепи те това, че имаш партньорка и дете. Никой на Марс няма нито едното, нито другото. Името на партньорката ти е Бе. Тя е инструкторка в школата за дишане „Шлиман“ във Феба. Името на сина ти е Хроно. Той живее в основното училище във Феба. Според Стони Стивънсън, Хроно е най-добрият играч на немски батбол в училището. Както всички други на Марс, Бе и Хроно са се научили да се справят с всичко съвсем сами. Не тъгуват за теб. Никога не мислят за теб. Но ти трябва да им докажеш, че се нуждаят от теб много сериозно.
158. Вуйчо, безумен кучи сине, обичам те! Страхотен си! Когато успееш да събереш малкото си семейство на едно място, отмъкни някой космически кораб и отлети някъде, където е спокойно и красиво, някъде, където няма да се налага непрекъснато да гълташ хапчета, за да живееш. Вземи със себе си и Стони. И когато се установите, всички вие отделете много време, за да разберете защо този, който е направил всичко, го е направил.
На Вуйчо му оставаше да прочете само подписа.
Подписът беше на отделен лист.
Преди да го погледне, Вуйчо се опита да си представи външния вид и характера на автора. Авторът беше безстрашен. Толкова обичаше истината, че бе готов да изтърпи всякаква болка, само и само да увеличи запасите си от нея. Превъзхождаше Вуйчо и Стони. Наблюдаваше и записваше нелегалните им дейности с любов, безпристрастност и добронамереност.
Вуйчо си представи автора като чудесен възрастен мъж с бяла брада и телосложение на ковач.
След това отгърна на страницата с подписа.
Оставам искрено твой… пишеше над него.
Самият подпис изпълваше почти целия лист. Състоеше се от пет букви, високи по двайсетина сантиметра и дебели по два. Буквите бяха написани неумело, размазано, със замаха на дете от детската градина.
Ето какъв беше подписът:
ВУЙЧО
Подписът беше на Вуйчо.
Вуйчо беше героят, написал писмото.
Вуйчо беше написал писмото до себе си, преди да отиде да прочистят паметта му. Това бе литература в най-хубавия смисъл на думата, защото тя правеше Вуйчо смел, бдителен и тайно свободен. Тя го превърна в герой в собствените му очи в много трудно за него време.
Вуйчо не знаеше, че човекът, когото бе удушил край стълба, беше най-добрия му приятел Стони Стивънсън. Ако знаеше, можеше да се самоубие. Но съдбата му спести този ужасен факт в продължение на много години.
Когато се върна в бараката си, там дрънкаха и стържеха ножове и щикове. Всеки точеше по някакво острие. И всички се усмихваха с особени овчи усмивки. Тези усмивки говореха за овце, които при определени обстоятелства можеха с радост да извършат убийство.
Бе получена заповед, според която полкът трябваше по най-бързия начин да се отправи към космическите си кораби.
Войната срещу Земята започваше.
Предните отряди на Марсианските имперски командоси вече бяха унищожили съоръженията на земяните върху земната луна. Ракетните батареи на командосите, стрелящи от Луната, показваха на всички по-големи градове какъв е вкусът на Ада.
И подобно на вечерна музика за тези, които опитваха този вкус, Марсианските радиостанции излъчваха към Земята следното послание: