„По време на последната си материализация — уведомяваше го мисис Румфорд в поканата си — съпругът ми настоя да присъствате на следващата. Не бях в състояние да го разубедя, въпреки множеството очевидни недостатъци на подобно желание. Настоятелно твърди, че ви познава добре, след като Ви е срещнал на Титан, което, както ми бе дадено да разбера, било спътник на планетата Сатурн.“
В поканата нататък почти нямаше изречение, което да не съдържа глагола „настоявам“. Съпругът на мисис Румфорд настоял тя да направи нещо, което противоречало на нейните собствени разбирания, а на свой ред тя настояваше Малачи Констант да се държи колкото се може по-добре, като джентълмен, какъвто не е.
Малачи Констант никога не бе ходил на Титан. Доколкото му беше известно, той никога не бе излизал извън газовата обвивка на родната си планета Земя. Очевидно щеше да научи, че това не е съвсем така.
Завоите бяха много и нямаше видимост. Констант крачеше по влажна, зелена пътека с ширината на моторна косачка, с каквато всъщност беше направена. От двете и страни се издигаха зелените стени на джунглата, в която се бе превърнала градината.
Косачката бе заобиколила един сух фонтан. На това място човекът, който бе работил с нея, бе проявил творчество и бе накарал пътеката да се разклони. Констант можеше да заобиколи фонтана от страната, която предпочетеше. Той спря и вдигна поглед. Самият фонтан също беше чудо на творчеството. Представляваше конус, съставен от множество каменни корита, с все по-намаляващ диаметър. Поддържаше ги цилиндричен стълб, висок дванайсет метра.
Инстинктивно, той не тръгна по едното или другото разклонение, а се покатери на фонтана. Стъпваше от корито на корито, възнамерявайки, когато стигне до върха, да види откъде е дошъл и накъде се е запътил.
Застана на най-връхната точка — в най-малкото корито, стъпил върху останки от птичи гнезда — и пред погледа му се откри имението, а също така и голяма част от Нюпорт и залива Нарагансет. Обърна слънчевия си часовник към слънчевите лъчи, оставяйки го да пие от това, което за слънчевите часовници е като парите за хората от Земята.
Свежият морски бриз разроши синкавочерната му коса. Малачи беше добра изработка — малко под тежка категория, с тъмна кожа, поетични устни и топли кафяви очи, засенчени в пещерите на кроманьонските му вежди. Беше на трийсет и една.
Имаше три милиарда долара, повечето от които наследени.
Името му означаваше верен вестител.
Беше спекулант, преди всичко с акции.
По време на депресиите, които винаги следваха поемането му на алкохол, наркотици и жени, Констант копнееше само за едно — за едно-единствено послание, достатъчно съществено и важно, за да си заслужава да го пренесе смирено между две точки.
Мотото на герба, който си бе измислил гласеше: „Вестителят очаква“.
Вероятно Констант имаше предвид послание между Бог и някой също толкова достоен.
Погледна слънчевия си часовник отново. Оставаха му още две минути, през които трябваше да слезе от фонтана и да стигне до къщата — преди Казак да се материализира и да започне да търси непознати, за да ги ухапе. Усмихна се при мисълта, колко доволна би останала мисис Румфорд, ако се наложеше вулгарният мистър Констант, парвенюто от Холивуд, да прекара цялата си визита на върха на фонтана, прогонен там от чистокръвното куче. Дори би могла да пусне водата.
Не беше изключено в момента да го наблюдава. Къщата беше на минута път от фонтана — от джунглата я отделяше окосена ивица, три пъти по-широка от пътеката.
Постройката беше мраморна — увеличено копие на банкетната зала на двореца „Уайтхол“ в Лондон. Както повечето наистина величествени сгради от този тип, тя бе роднина по съребрена линия на всички пощи и федерални съдилища в страната.
Имението Румфорд беше удивително весело, впечатляващо отражение на понятието „състоятелни хора“. Може би представляваше най-мащабното произведение на тема „състоятелност“ от времето на великата Хеопсова пирамида насам. В известен смисъл бе дори по-добро произведение на тема „постоянство“, защото великата пирамида изтъняваше с приближаването си към небето. Нищо в имението Румфорд не изтъняваше с приближаването му до небето. Обърната наопаки, сградата би изглеждала по съвсем същия начин.
Състоятелността и постоянството на постройката контрастираха иронично с факта, че някогашният господар на дома, с изключение на един час на всеки петдесет и девет дни, не беше по-състоятелен от лунен лъч.
Констант слезе от фонтана, стъпвайки по стъпаловидно разширяващите се ръбове на коритата. Когато стигна най-долу, го обзе силно желание да види съоръжението да работи. Помисли си за тълпата вън и за това, че тя също би била доволна, ако това станеше. Хората щяха да бъдат очаровани — като видят как най-мъничкото коритце на самия връх започне да прелива в следващото по-голямо… и следващото по-голямо в следващото голямо… и следващото голямо в следващото още по-голямо… и така нататък и така нататък — рапсодия на преливането, всяко корито със своята весела песен на водата. И под всичките тези корита — зеещата паст на най-голямото, Велзевул на коритата, пресъхнало като кост и ненаситно, застинало в очакване на първата живителна капка.