Вуйчо надникна иззад камъка. Момчето, което отиваше към мястото за удряне на топката, трябваше да е Хроно, неговият син.
Хроно, синът на Вуйчо, застана на базата за удряне.
Беше дребен за възрастта си, но раменете му бяха изненадващо мъжки. Косата на детето беше мастилено черна и чуплива — къдриците му се виеха в буйна вихрушка, обратно на часовниковата стрелка.
Момчето беше левичар. Закрепи топката върху десния си юмрук и се приготви да я удари с левия.
Очите му бяха като на баща му — дълбоко врязани и блестящи под стрехите на черните вежди. Блестяха с несподелен гняв.
Тези гневни очи се стрелнаха насам, после нататък. Движението им смути играчите, накара ги да се отдръпнат от местата си, накара ги да мислят, че глупавата топка ще полети право към тях със страхотна скорост, че ще ги размаже на терена, ако дръзнеха да се изпречат на пътя и.
Безпокойството, предизвикано от момчето с топката се предаде и на учителката. Тя стоеше на традиционното място за рефера в немския батбол, между първа и втора база. Беше немощна стара дама на име Изабел Фенстърмейкър. Беше на седемдесет и три и преди да прочистят паметта и членуваше в Свидетелите на Йехова. Беше упоена и отвлечена, докато се мъчеше да продаде най-новия брой на „Наблюдателница“ на един марсиански агент в Дюлът.
— Хроно — каза тя, — това е само игра, не забравяй!
Небето изведнъж потъмня заради една формация летящи чинии — кървавочервените кораби на марсианските парашутни десантчици. Обединеното гукане на корабите представляваше мелодичен тътен, който накара стъклата на училищната сграда да затреперят.
Но, знаейки какво значение придава Хроно на немския батбол, когато е негов ред да бие, нито едно дете не погледна към небето.
След като докара играчите и мис Фенстърмейкър почти до нервна криза, младият Хроно остави топката до крака си, извади от джоба си едно парченце метална лента, което му беше талисман, целуна го и отново го прибра.
След това рязко удари топката — пуф — и хукна да обикаля базите.
Мис Фенстърмейкър и играчите се отдръпнаха от топката, сякаш беше нажежено до червено гюле. Когато най-накрая тя спря от самосебеси, всички играчи се спуснаха към нея с някаква театрална непохватност. Очевидно целта им беше да не го ударят с нея, да не го извадят от играта. Негласно те искаха да увеличат славата на Хроно, като играеха ролята на безпомощни противници.
Без съмнение Хроно беше най-прославеното нещо на Марс и славата на другите деца идеше от връзката им с него. Биха направили всичко, за да увеличат тази слава.
Младият Хроно спря на последната база сред облак ръжда.
Един играч изпрати топката към него — твърде късно, твърде късно. Играчът театрално прокле късмета си.
Младият Хроно се изправи, изтупа се от прахоляка и отново целуна талисмана си, в знак на благодарност за поредния успех. Той твърдо вярваше, че цялото му умение се дължи единствено на него — както съучениците му, както и мис Фенстърмейкър, само че тайно.
Историята на този талисман е следната:
Един ден мис Фенстърмейкър заведе учениците на учебно наблюдение в една фабрика за огнехвъргачки. Директорът на фабриката разказа на децата за всички технологични процеси при производството на огнехвъргачки и изказа надеждата, че някои от тях, когато пораснат, ще отидат да работят при него. В края на обиколката, когато се намираха в опаковъчния цех, глезенът на директора се оплете в една навита стоманена лента от тези, които използваха за стягане на опакованите огнехвъргачки. Ръбовете на лентата бяха неизгладени, защото беше произведена от небрежен работник в същата фабрика. Докато се освободи, директорът одраска глезена си и скъса панталоните си. И тогава направи пред учениците първата наистина разбираема за тях демонстрация, която виждаха през този ден. Съвсем разбираемо той се ядоса на лентата.
Започна да я тъпче.
Когато тя отново се оплете в краката му, той я сграбчи и я начупи на малки парченца, по десет сантиметра всяко.
Децата разбраха, развълнуваха се, почувстваха се удовлетворени. И когато напускаха опаковъчния цех, Хроно взе едно от десетсантиметровите парченца и го прибра в джоба си. То се различаваше от останалите, защото в него бяха пробити две дупки.
Това беше талисманът му. Той се превърна в част от него, беше му като дясна ръка. Нервната му система, така да се каже, се разшири и обхвана и парчето метал. Докосвайки го, все едно че докосваш Хроно.
Вуйчо, дезертьорът, се изправи зад тюркоазената канара и влезе енергично и тържествено в училищния двор. Бе махнал всички отличителни знаци от униформата си. Това му придаваше доста официален, враждебен вид, без непременно да го обвързва с някоя институция. От цялата си екипировка бе запазил само един дълъг нож, карабина „Маузер“ с единичен изстрел и ръчна граната. Тези три оръжия остави зад канарата при откраднатия велосипед.