Вуйчо се приближи до мис Фенстърмейкър. Каза и, че трябва да разговаря с младия Хроно на четири очи във връзка с официално разследване. Не и каза, че е баща на момчето. Да си баща не ти даваше никакви права. Да си официален следовател ти даваше право на всичко, което ти хрумне да поискаш.
Горката мис Фенстърмейкър лесно се заблуди. Тя се съгласи Вуйчо да разпита момчето в собствения и кабинет.
Кабинетът и бе пълен с непроверени ученически съчинения, някои от които бяха изостанали отпреди пет години. Тя не можеше да смогне да ги провери — дотолкова, че обяви мораториум върху всякакви ученически съчинения, докато не постави оценки на старите. Някои от купчините тетрадки се бяха съборили, превръщайки се глетчери, пуснали пипала под бюрото и, в коридорчето, в персоналната и тоалетна.
Имаше и отворен шкаф с две чекмеджета, в който тя държеше колекцията си от минерали.
Никой не си бе направил труда да проучи по обстойно мис Фенстърмейкър. Никой не се интересуваше от такива неща. Тя имаше учителски сертификат от щата Минесота, САЩ, Земя, Слънчева система, Млечен път и това бе напълно достатъчно.
За да разговаря със сина си Хроно, Вуйчо седна зад бюрото, а момчето остана право пред него. Такова беше желанието на Хроно.
Докато обмисляше какво да каже, Вуйчо разсеяно отвори чекмеджетата на бюрото и видя, че те също са пълни с камъни.
Младият Хроно беше умен и враждебно настроен, така че първи намисли какво да каже.
— Тъпотия.
— Какво? — попита Вуйчо.
— Каквото и да кажеш, ще бъде тъпотия — отвърна осемгодишният.
— Кое те кара да мислиш така?
— Всичко, което говорят всички, е тъпотия — заяви Хроно. — И изобщо, какво те интересува какво мисля? Когато стана на четиринайсет, ще сложите в главата ми нещо и ще мисля така, както искате вие.
Имаше предвид факта, че антените не се поставяха в главите на децата, докато не навършат четиринайсет години. Това бе въпрос на големина на черепа. Когато едно дете навършеше четиринайсет, го изпращаха в болницата, за да бъде подложено на операцията. Обръсваха косата му, а сестрите и лекарите му подхвърляха закачки по повод порастването му. Преди детето да бъде закарано в операционната, го питаха какъв сладолед обича. Когато се събудеше след това, пред себе си виждаше голяма купа от същия — с лешници, шоколадов, мелба… всякакъв.
— И майка ти ли говори тъпотии? — попита Вуйчо.
— Да, откакто се върна последния път от болницата — отвърна Хроно.
— Ами баща ти? — попита Вуйчо.
— Не знам нищо за него — каза Хроно. — Пет пари не давам. И той е пълен с тъпотии, както и всеки друг.
— Има ли някой, който да не е? — попита Вуйчо.
— Аз не съм — отвърна Хроно. — Единствено аз.
— Приближи се — нареди Вуйчо.
— Защо? — попита Хроно.
— Защото искам да ти прошепна нещо много важно.
— Съмнявам се — каза Хроно.
Вуйчо стана от бюрото, заобиколи го, застана до момчето и прошепна в ухото му:
— Аз съм твоят баща, момче!
Когато произнесе тези думи, сърцето му заработи като алармена система против крадци.
Хроно остана невъзмутим.
— Е, и? — попита той ледено. Досега не му бяха казвали нищо, не бе виждал никакъв пример, от който да стигне до заключението, че в живота бащата е нещо много съществено. На Марс тази дума не носеше никакъв емоционален заряд.
— Дойдох да те взема — обясни Вуйчо. — По някакъв начин ще те измъкна оттук.
Той леко разтърси момчето, опитвайки се да поне малко да го развълнува.
Хроно отдели ръката на баща си от рамото си, сякаш беше пиявица.
— И защо?
— За да живеем! — отговори Вуйчо.
Момчето огледа баща си с безразличие, като търсеше поне една разумна причина, за да свърже съдбата си с него. Извади талисмана от джоба си и го потри между дланите си.
Въображаемата сила, която доби от парчето метал му вдъхна достатъчно увереност, за да не вярва на никого, да продължава и занапред, както досега — ядосан и сам.
— Аз живея и без това — каза той. — Върви по дяволите.
Вуйчо направи крачка назад. Ъглите на устата му увиснаха.
— Да вървя по дяволите? — прошепна той.
— На всички казвам да вървят по дяволите — обясни момчето. Опитваше се да бъде мило, но усилието го умори почти веднага. — Мога ли сега да изляза, за да продължа играта си?
— Казваш на собствения си баща да върви по дяволите? — промърмори Вуйчо. Въпросът отекна някъде в недокоснатите дълбини на собствената му памет, където все още се таяха спомени за собственото му странно детство. Детството си бе прекарал в мечти най-накрая да види и заобича един баща, който не искаше да види него и не искаше да бъде обичан.