— Аз… дезертирах от армията, за да дойда тук… за да те намеря — каза Вуйчо.
За миг в очите на момчето проблесна интерес, после умря.
— Ще те пипнат — предупреди то. — Залавят всички.
— Ще открадна космически кораб — продължи Вуйчо. — Ти, майка ти и аз ще се качим на него и ще отлетим оттук!
— Къде?
— На някое хубаво място — отговори Вуйчо.
— Разкажи ми за това някое място — каза Хроно.
— Не знам, ще трябва да го потърсим.
Хроно поклати глава жалостиво.
— Съжалявам — каза той. — Не мисля, че знаеш за какво говориш. Заради теб ще убият много хора.
— Искаш да останеш тук ли?
— Тук съм си добре — отвърна Хроно. — А сега мога ли да изляза, за да довърша играта си?
Вуйчо се разплака.
Плачът му ужаси момчето. Никога по-рано не беше виждало мъж да плаче. Самият Хроно никога не плачеше.
— Излизам навън да играя! — извика той побеснял и хукна от кабинета.
Вуйчо отиде до прозореца и погледна към желязното игрище. Отборът на младия Хроно бе излязъл на терена. Самият Хроно се присъедини към съотборниците си и застана срещу играча с топката, който бе с гръб към Вуйчо.
Хроно целуна талисмана си и го прибра в джоба.
— Спокойно, момчета — извика той с дрезгав глас. — Хайде, елате да го убием!
Партньорката на Вуйчо, майката на младия Хроно, бе инструкторка в школата „Шлиман“ и обучаваше новопристигналите да дишат. Техниката на дишане „Шлиман“, разбира се, даваше възможност на човешките същества да оцеляват във вакуум или в неподходяща атмосфера без да използват шлемове и други затрудняващи движенията апарати.
В същността си тя се основава на вземане на хапчета, богати на кислород. Кръвният поток поема този кислород през стените на тънките черва, вместо през белите дробове. На Марс тези таблетки официално бяха известни като Боен дихателен порцион, но всички ги наричаха просто „хапчета“.
Дихателната система „Шлиман“ се използва в най-простия си вид при неотровна, но безполезна за човека атмосфера, като тази на Марс. Дишащият продължава да поема газовете от атмосферата както обикновено, въпреки че сред тях няма кислород. Просто не трябва да забравя редовно да си взема хапчето.
Школата, в която беше инструктор партньорката на Вуйчо, обучаваше курсистите си в по-сложните техники на дишане във вакуум или в отровна среда. Това изискваше не само редовно вземане на хапчето, но също така да запушваш ушите и носа си и да държиш устата си затворена. Всеки опит да заговориш или вдишаш би довел до вътрешни кръвоизливи и може би смърт.
Партньорката на Вуйчо бе една от шестте инструкторки в школата за дишане „Шлиман“. Помещението, в което водеше занятията си, представляваше гола стая без прозорци, с площ около десет квадратни метра. Покрай стените бяха подредени пейки.
На маса в средата бе поставена купа с кислородни таблетки, купа със запушалки за уши и нос, руло залепваща лента, ножица и малък магнетофон. Предназначението на магнетофона беше да свири музика през дългите часове, когато нямаше какво да се прави, освен да се седи и търпеливо да се чака природата да свърши своето.
Сега беше настъпил точно такъв период. Курсистите току-що бяха получили своите дози кислород. Сега трябваше да седят тихо на пейките покрай стените, да слушат музика и да чакат хапчетата да достигнат до тънките им черва. Мелодията, която се чуваше, бе записана наскоро, нелегално, от земна радиостанция. На Земята тя беше голям хит — трио, композирано за момче, момиче и църковни камбани. Наричаше се „Бог е нашият вътрешнопространствен оформител“. Момчето и момичето се редуваха да пеят стиховете от текста. Гласовете им се сливаха хармонично на припевите.
Църковните камбани кънтяха и звънтяха, когато в песента се споменеше нещо с религиозна същност.
Имаше седемнайсет курсисти. Всички до един бяха облечени само в наскоро зачислените им, зелени като лишеи долни гащи. Причината да бъдат съблечени се състоеше в това, че инструкторката им трябваше да има възможност да следи с поглед външните реакции на телата им при изпълнението на техниката „Шлиман“.
Курсистите съвсем скоро бяха преминали третирането за амнезия и монтирането на антени в „Централната възстановителна болница“.
Главите им бяха обръснати и всеки от тях имаше залепваща лента, която започваше в горния край на главата и достигаше до тила. Тези ленти показваха къде са били поставени антените.