Погледите на курсистите бяха също толкова празни, колкото прозорците на изоставена фабрика за текстил.
Такива бяха и очите на инструкторката, защото нейната памет също бе прочистена наскоро. Когато я изписаха от болницата, те и казаха как и е името, къде живее и как да преподава техниката на дишане — това беше почти цялата информация, която получи. Казаха и и още нещо — че има осемгодишен син на име Хроно, когото може да посещава в училището му във вторник вечер, ако желае.
Инструкторката, майката на Хроно, партньорката на Вуйчо, се казваше Бе. Беше облечена със зелен като лишей анцуг, бели кецове, а на врата и висяха свирка на верижка и стетоскоп.
Името и бе изписано като ребус върху предната горна част на анцуга и.
Тя погледна часовника на стената. Беше минало достатъчно време, за да може и най-бавната храносмилателна система да пренесе хапчето в малките черва. Бе стана, изключи магнетофона и наду свирката.
— Равнис! — изкомандва тя.
Курсистите все още не бяха преминали през основното военно обучение, така че не умееха да се подравняват съвършено. Затова на пода бяха нарисувани квадратчета, в които трябваше да застават, за да могат да оформят приятни за окото редове и колони.
Започна нещо като детска игра, при която по двама, трима курсисти с празни погледи се стремяха да застанат в едно и също квадратче. След време всеки застана в своето.
— Така — каза Бе. — Сега вземете запушалки и запушете носовете и ушите си, моля.
Курсистите държаха запушалките в стиснатите си юмруци. Запушиха носовете и ушите си. Бе премина покрай всеки от тях, за да се увери, че са го направили както трябва.
— Добре — кимна тя, след като свърши проверката си. — Много добре. — Взе от масата рулото залепваща лента. — Сега ще ви докажа, че не е необходимо да използвате дробовете си, ако сте глътнали Бойния дихателен порцион или, както скоро ще го наричате в армията — хапчето.
Тя тръгна през редиците и отрязвайки парчета лента, започна да залепва устите им. Никой не възропта. Когато свърши, никой от тях нямаше подходящо отверстие, през което да произнесе възражението си.
Бе погледна часовника и отново пусна магнетофона. През следващите двайсет минути нямаше да има какво да прави, освен да наблюдава промените в цвета на голите тела на курсистите си и мъртвешките спазми в ненужните им и запечатани бели дробове. В идеалния случай телата най-напред щяха да посинеят, после да почервенеят и след това отново да възвърнат естествения си цвят, а гръдните кошове щяха да се затресат отчаяно, да се откажат и да се успокоят.
След като минеше това двайсетминутно изпитание, всеки курсист щеше да знае колко ненужни са белите дробове. В идеалния случай всеки от тях щеше да добие такава увереност в себе си и кислородните таблетки, че когато обучението му завършеше, щеше да е готов да скочи от космически кораб на земната луна или на дъното на някой земен океан, без и за миг да се замисли в какво точно скача.
Бе седна на една от пейките.
Около хубавите и очи имаше тъмни кръгове. Бяха се появили след като излезе от болницата и с всеки изминат ден добиваха все по-мрачен вид. А там и бяха обещали, че с всеки изминат ден ще става все по-спокойна и добра в работата си. Казаха и също така, че ако поради някакво недоразумение това не се окаже точно така, трябва да им се обади и да потърси помощ.
— Всички ние понякога се нуждаем от помощ — обясни и доктор Морис Н. Касъл. — В това няма нищо срамно. Някой ден може да се наложи аз да потърся вашата помощ, Бе, и не бих се поколебал да го направя.
Бяха я изпратили в болницата, след като показа на своя ръководител следното стихотворение, което написа за дихателната техника „Шлиман“:
Бе, която беше изпратена в болницата заради написването на това стихотворение, имаше волево лице — с високи скули, надменно. Удивително приличаше на индиански войн. Но който и да кажеше това, веднага трябваше да добави, че въпреки всичко бе много красива.
На вратата и рязко се почука. Тя отвори.
— Да?
В пустия коридор стоеше един зачервен и потен мъж в униформа. Униформата нямаше отличителни знаци. На гърба на мъжа висеше пушка. Очите му бяха хлътнали и се оглеждаха предпазливо.