— Вестител — каза той. — Съобщение за Бе.
— Аз съм Бе — отвърна тя смутено.
Вестителят я огледа от горе до долу, накара я да се почувства гола. Тялото му излъчваше топлина и тази топлина я обгърна до задушаване.
— Познаваш ли ме? — прошепна той.
— Не — отвърна тя.
Въпросът му донякъде я успокои. Очевидно и преди беше имала работа с този човек. В такъв случай той и посещенията му са били нещо нормално, но в болницата тя беше забравила всичко това.
— И аз не те помня — прошепна мъжът.
— Аз бях в болницата — обясни тя. — Наложи се да изчистят паметта ми.
— Шепни! — каза той рязко.
— Какво? — попита Бе.
— Казах да шепнеш!
— Извинете! — смути се тя. Изглежда този функционер настояваше винаги да му се говори шепнешком поради някаква причина. — Толкова много неща съм забравила!
— Всички сме забравили! — прошепна той ядосано и отново се огледа наляво и надясно по коридора. — Ти си майка на Хроно, нали?
— Да — отвърна тя.
Сега странният вестител насочи погледа си към нея. Той дишаше дълбоко, въздишаше, мръщеше се и често мигаше.
— Какво е съобщението?
— Ето какво. Аз съм бащата на Хроно. Дезертирах от армията. Името ми е Вуйчо. Ще намеря някакъв начин ти, аз, Хроно и най-добрия ми приятел да се махнем оттук. Още не знам как, но трябва да си готова да тръгнеш във всеки момент. — Той и подаде ръчна граната. — Скрий това някъде. Може да ти потрябва, когато му дойде времето.
Откъм приемната в далечния край на коридора се разнесоха ядосани викове.
— Но той каза, че носи поверителни вести! — изкрещя възбудено един глас.
— Поверителни вести друг път! — обади се друг. — Той е дезертьор във време на война! При кого дойде тук?
— Не знам, не спомена. Каза, че било строго поверително!
Чу се свирка.
— Шестима да дойдат с мен! Ще претърсим всичко стая по стая. Останалите да обкръжат сградата отвън!
Вуйчо избута Бе и ръчната и граната обратно в стаята. Свали пушката и я насочи към курсистите със запушени усти, уши и носове.
— Едно помръдване, едно необмислено движение — каза той — и всичките сте мъртви!
Курсистите, седнали вдървено на пейките, не реагираха по никакъв начин.
Бяха бледосини.
Гръдните им кошове се тресяха.
Всички сетива на тези хора бяха насочени към малките, даряващи живот хапчета, които се разтваряха в стомасите им.
— Къде мога да се скрия? — попита Вуйчо. — Как мога да изляза оттук?
Не бе нужно Бе да отговаря. Нямаше къде да се скрие. Нямаше как да излезе навън, освен по коридора.
Можеше да направи само едно нещо и Вуйчо го направи — съблече се по зелените си гащи с цвят на лишей, скри пушката си под една пейка, запуши ноздрите и ушите си, сложи лепенка на устата си и седна между курсистите.
Главата му беше обръсната като техните. И той като тях на тила си имаше лепенка. Беше толкова лош войник, че лекарите бяха отворили черепа му отново, за да проверят дали антената му не е повредена.
Бе огледа стаята, изпаднала в някакво вцепенено спокойствие. Държеше гранатата, която и бе дал Вуйчо, сякаш беше ваза със съвършена роза. След това отиде до мястото, където Вуйчо бе оставил пушката си и сложи гранатата до нея — сложи я внимателно, изпълнена с уважение към чуждата собственост.
После се върна на поста си край масата.
Нито се взираше във Вуйчо, нито погледът и го отбягваше. Както и бяха казали в болницата, тя беше много, много болна и отново би станала много, много болна, ако не ангажира ума си единствено със своята работа и не остави другите хора да се тревожат и да мислят. Трябваше да пази спокойствието си на всяка цена.
Шумните хора, които проверяваха стаите една по една, приближаваха бавно.
Бе отказа да се безпокои за каквото и да било. Вуйчо, сядайки сред курсистите, се бе превърнал чисто и просто в бройка. Бе го огледа като професионалист и забеляза, че тялото му добива синьозелен, вместо чисто син оттенък. Това би могло да означава, че не е вземал кислородно хапче от няколко часа и в такъв случай съвсем скоро щеше да се строполи на пода.
Да го остави да падне със сигурност би било най-спокойното решение на проблема, а Бе най-много от всичко искаше спокойствие.
Тя не се съмняваше, че Вуйчо е бащата на сина и. Животът бе такъв. Не го помнеше и не си направи труда да го огледа внимателно, за да може да го разпознае следващия път — ако изобщо имаше следващ път. Просто тя нямаше никаква полза от него.
Забеляза, че тялото на Вуйчо сега е добило преобладаващо зелен цвят. Значи диагнозата и беше правилна. Щеше да се строполи всеки миг.