Бе засънува с отворени очи. Засънува едно малко момиченце с колосана бяла рокличка, бели ръкавички, бели обувчици и собствено бяло пони. Бе завиждаше на това момиченце, което беше толкова чистичко.
Чудеше се кое ли е то. Вуйчо се свлече на пода безшумно, отпуснат като чувал със змиорки.
Вуйчо се събуди в койка на космически кораб. Светлините в кабината бяха ослепителни. Започна да крещи, но страхотен главобол го накара да млъкне.
Изправи се с мъка на крака и се вкопчи като пиян в тръбите, подпиращи койката. Беше сам. Някой отново му бе облякъл униформата.
В началото си помисли, че е бил изстрелян във вечния космос.
След това, обаче, видя, че изходът е отворен и навън се вижда някаква твърда повърхност.
Изтича през вратата на кораба и повърна.
Вдигна насълзените си очи и видя, че още е на Марс или на нещо друго, което много прилича на Марс.
Беше нощ.
Желязната равнина бе покрита с редици космически кораби.
Докато наблюдаваше, една колона от тях, дълга пет мили, се издигна от полето и се понесе мелодично в пространството.
Чу се лай на куче — напомняше звука на масивен, бронзов гонг.
И в нощта се появи самото куче — голямо и страшно като тигър.
— Казак! — извика един мъжки глас в тъмното.
Кучето спря, но не позволи на Вуйчо да отлепи гърба си от стената на кораба, заплашвайки го с дългите си, мокри зъби.
Появи се господарят му, пред когото танцуваше лъч на електрическо фенерче. Когато се приближи на няколко крачки от Вуйчо, постави фенерчето под брадичката си. Контрастиращите сенки накараха лицето му да заприлича на демонско.
— Здравей, Вуйчо! — каза мъжът, угаси фенерчето и направи крачка встрани, така че да го осветяват прожекторите на кораба. Беше едър, леко отпуснат, великолепно самоуверен. Носеше кървавочервената униформа и обувките с квадратни върхове на парашутните десантчици. Не беше въоръжен, ако не се брои малкият офицерски жезъл в черно и златно, дълъг около две педи.
— Отдавна не сме се виждали — отбеляза той. Усмихна се леко, и устните му придобиха формата на V. Говореше с гърлен тенор, напевно.
Вуйчо не си спомняше този човек, но той изглежда го познаваше добре — изпитваше към него топли чувства.
— Кой съм аз, Вуйчо? — попита мъжът весело.
Вуйчо изохка. Това трябва да беше Стони Стивънсън, най-безстрашният, най-добър негов приятел.
— Стони? — прошепна той.
— Стони? — каза мъжът. Засмя се. — О, Боже! Много пъти ми се е искало да съм Стони и още много пъти ще ми се иска.
Изведнъж повърхността под краката им потрепери. Във въздуха се чу свистене. Околните космически кораби се издигнаха нагоре, изчезнаха.
Корабът на Вуйчо сега остана сам. Най-близките други кораби бяха може би на половин миля разстояние.
— Твоят полк тръгва, Вуйчо — поклати глава мъжът, — а ти не си с него. Не се ли срамуваш?
— Кой сте вие?
— Какво значение имат имената във време на война? — попита мъжът. Той постави голямата си длан на рамото му. — О, Вуйчо, Вуйчо, Вуйчо, какви времена преживя!
— Кой ме доведе тук? — попита Вуйчо.
— Военната полиция, благословена да е! — отговори мъжът.
Вуйчо поклати глава. По бузите му започнаха да се стичат сълзи. Беше победен. Сега вече нямаше причина да се крие, дори и в присъствието на човек, който може би имаше власт над живота и смъртта му. По отношение на живота и смъртта горкият Вуйчо беше безразличен.
— Аз… опитах се да събера семейството си — поясни той. — Това е всичко.
— Марс е много лошо място за любов, много лошо място за семейни хора, Вуйчо — заяви мъжът.
Мъжът, разбира се, беше Уинстън Найлс Румфорд. Той беше върховен главнокомандващ на всичко, което съществуваше на Марс. Всъщност не беше парашутен десантчик, но можеше да облече всяка униформа, която му се харесаше, без значение през какви изпитания трябваше да преминат другите, за да получат тази привилегия.
— Вуйчо — каза Румфорд, — най-тъжната история за любов, която се надявам някога да чуя, се случи тук на Марс. Искаш ли да я чуеш и ти?
— Имало едно време — започна Румфорд — един мъж, който бил откаран от Земята на Марс с летяща чиния. Той бил доброволец в Армията на Марс и вече носел достойната униформа на подполковник от пехотата. Чувствал се елегантен, тъй като на Земята бил доста онеправдан в духовно отношение и предположил, както обикновено правят духовно онеправданите, че униформата говори хубави неща за него.
Паметта му все още не била заличена и антена не му била инсталирана. Но той бил толкова лоялен марсианец, че му бил поверен космически кораб. Доброволците имат една приказка за подобни мъже… че са кръстили топките си Димос и Фобос… Димос и Фобос са двете луни на Марс.