Выбрать главу

Както мъжът, така и жената били чести пациенти на съответните районни болници. И може би си струва да се замислим над факта, че този крайно изтерзан човек бил единственият на Марс, който написал философия, а тази удивително самоизтерзана жена била единствената, написала стихотворение.

От Феба, където бе отишъл, за да търси Вуйчо, Вооз се върна в интендантския кораб.

— По дяволите! — обърна се той към Румфорд. — Всички ли са тръгнали без нас?

Беше на велосипед.

Видя Вуйчо.

— Дявол да го вземе, приятелю! — каза му той. — Ей, момче! Винаги създаваш неприятности! Сериозно говоря! Как попадна тук?

— Военната полиция — отговори Вуйчо.

— Така, както всеки попада някъде — отбеляза Румфорд шеговито.

— Трябва да ги настигнем, приятелю! — извика Вооз. — Момчетата няма да атакуват, ако го няма интендантския кораб. За какво ще се бият без него?

— За привилегията да са участвали в първата армия, загинала в името на добра кауза.

— Как така? — попита Вооз.

— Няма значение — отвърна Румфорд. — Качете се на кораба и го херметизирайте. Натиснете бутона „ON“ и ще настигнете другите, преди да се усетите. Всичко е напълно автоматизирано.

Вуйчо и Вооз се качиха.

Румфорд задържа вратата отворена.

— Вооз — каза той, — онзи червеният бутон на централното табло, той е „ON“.

— Знам — отвърна Вооз.

— Вуйчо — повика го след това Румфорд.

— Да? — обади се Вуйчо с безразличие.

— От тази любовна история, която ти разказах… остана още нещо.

— Така ли?

— Жената в нея… която роди дете на онзи мъж… единствената поетеса на Марс…

— Е, и? — попита Вуйчо. Не се интересуваше особено от всичко това. Не бе схванал, че жената от разказа е Бе, неговата партньорка.

— Преди да дойде на Марс, тя беше омъжена в продължение на няколко години — каза Румфорд. — Но когато онзи подполковник с гореща кръв я взе, там на космическия кораб, отправил се към Марс, тя все още беше девствена.

Преди да затръшне вратата, Уинстън Найлс Румфорд намигна на Вуйчо.

— Хубава шега за сметка на мъжа и, нали? — засмя се той.

ГЛАВА СЕДМА

ПОБЕДА

„Няма причина доброто да не побеждава също толкова често, колкото и злото. Победата на каквото и да било е въпрос на организация. Ако има такова нещо, като ангелите, надявам се да са организирани по образеца на мафията.“

Уинстън Найлс Румфорд

Казано е, че земната цивилизация досега е създала десет хиляди войни, но в същото време — само три интелигентни коментара за войната — тези на Тукидит, на Юлий Цезар и на Уинстън Найлс Румфорд.

Уинстън Найлс Румфорд подбра 75 000-е думи за своята „Джобна история на Марс“ толкова добре, че не остава нищо, което да бъде добавено, или да бъде казано по-добре за войната между Земята и Марс. Всеки, който се сметне за длъжен да опише войната между Земята и Марс, неизменно осъзнава слабостта си, разбирайки че всичко вече е разказано с величествено съвършенство от Уинстън Найлс Румфорд.

Това, което обикновено остава на такъв разочарован историк, е да опише войната с най-сухи, плоски, телеграфни слова и веднага да препоръча на читателя да се запознае с шедьовъра на Румфорд.

За това именно става дума и тук.

Войната между Земята и Марс продължи 67 земни дни.

Всички нации на Земята бяха нападнати.

Земята даде 461 убити, 223 ранени и 216 безследно изчезнали. Нямаше нито един пленник.

Марс даде 149 315 убити, 446 ранени, 46 634 безследно изчезнали и 11 пленника.

В края на войната всеки един марсианец беше или убит, или ранен, или пленен, или безследно изчезнал.

На Марс не остана жива душа. И нито една здрава постройка.

Последната вълна нападатели, за ужас на земяните, които ги стреляха като дивеч, се състоеше от старци, жени и няколко деца.

Марсианците долетяха на най-съвършено измислените космически кораби в цялата Слънчева система. И докато истинските им командващи бяха в състояние да ги управляват с радиовълни, те се биеха упорито, самоотвержено и с желание да влязат в схватка с врага, което изпълваше противниците им с неволно възхищение.

Но често се случваше войските да изгубят истинските си командващи — или още във въздуха или по суша. Когато това се случеше, те веднага ставаха лениви.

Най-големият им проблем, обаче, бе фактът, че въоръжението им не беше по-добро от въоръжението на полицейски участък в голям град. Биеха се с ръчни огнестрелни оръжия, гранати, ножове, минохвъргачки и малки ракетни установки. Нямаха ядрени устройства, нямаха танкове, нямаха средна и тежка артилерия, нямаха въздушни сили и никакви транспортни средства, след като веднъж кацнеха на Земята.