Посмъртно бе наградена от Конгреса с Почетен медал.
Случи се така, че марсианците, нападнали Бока Рейтън, бяха останките от ротата на Вуйчо и Вооз. Без Вооз, техният истински командващ, те се сражаваха неспокойно — меко казано.
Когато Американската армия пристигна в Бока Рейтън, за да се бие с марсианците, от тях не бе останало нищо. Цивилните граждани, запъхтени и горди, се бяха погрижили за всичко. Двайсет и трима марсианци бяха обесени по уличните стълбове в деловия център на града, единайсет бяха застреляни, а един — сержант Бракман — бе закаран в затвора тежко ранен.
Цялата щурмова сила се състоеше от трийсет и пет души.
— Изпратете ни още марсианци — каза кметът на Бока Рейтън, Рос Л. МакСуон.
По-късно той стана сенатор.
И навсякъде марсианците биваха избивани, избивани, избивани, докато върху лицето на Земята не остана никой, освен парашутните десантчици, които се хранеха на пазара в Базел, Швейцария. По един високоговорител им казаха, че положението им е безнадеждно, че над тях има бомбардировачи, че всички улици са блокирани от танкове и пехота, че петдесет артилерийски установки са насочени към пазара за месо. Казаха им да излязат с ръце на тила, защото в противен случай пазарът ще бъде вдигнат във въздуха.
— Дрън-дрън — отбеляза истинският командващ на парашутните десантчици.
Последва ново затишие.
Един-единствен марсиански разузнавателен кораб обяви в космическо радиопредаване за Земята, че се готви нова атака — атака, много по-ужасна от всичко, известно в аналите на войната.
Земята се изсмя и се приготви. Навсякъде по земното кълбо се нароиха аматьори, запознаващи се с ръчните оръжия. Нови запаси от термоядрени заряди бяха доставени при силозите за изстрелване, а към самия Марс бяха изстреляни девет огромни ракети. Една от тях улучи планетата и заличи град Феба и близкия военен лагер. Две други изчезнаха в един Хроно-синкластичен инфундибулум. Останалите се превърнаха в космически отломки.
Нямаше никакво значение, че Марс бе улучен.
Там вече не се намираше никой — жива душа.
И последните марсианци бяха на път към Земята.
Движеха се на три вълни.
В първата бяха военните резерви — последните обучени войници, 26119 души, в 7121 кораба.
На половин земен ден след тях пътуваха още 86 912 наскоро въоръжени цивилни мъже в 1 738 кораба. Те нямаха униформи, бяха стреляли с пушките си само по веднъж и изобщо не бяха обучавани да си служат с други оръжия.
На още половин земен ден след тази окаяна нередовна армия идваха още 1 391 невъоръжени жени с 52 деца в 46 кораба.
Това бяха последните хора и последните кораби, останали на Марс.
Зад това самоубийство на марсианците изцяло стоеше Уинстън Найлс Румфорд.
Това щателно разработено самоубийство бе финансирано от печалбите от инвестиции в земя, акции, представления на Бродуей и изобретения. Тъй като Уинстън Найлс Румфорд можеше да вижда в бъдещето, за него не беше проблем да увеличава богатството си.
Марсианските съкровища се съхраняваха в швейцарска банка, в сметки, обозначени само с кодови номера. Човекът, който управляваше марсианските инвестиции, оглавяваше снабдителната програма на Марс, отговаряше за марсианските тайни служби на Земята и се подчиняваше директно на Румфорд, беше Ърл Монкрийф — стария иконом на имението „Румфорд“. Монкрийф получи възможност, към самия край на прекарания си в сервилно служене живот, да се превърне в безмилостен, деен, дори брилянтен премиер-министър по земните въпроси.
Фасадата му остана непроменена.
Монкрийф умря от старост в леглото си, в слугинското крило на имението „Румфорд“, две седмици след края на войната.
Съществото, отговорно в най-голяма степен за технологния напредък на Марс беше Сало — приятеля на Румфорд от Титан. Сало бе пратеник на планетата Тралфамадор в Малкия магеланов облак. Сало разполагаше с технологично ноу-хау от цивилизация, чиято възраст се измерваше с милиони земни години. Космическият кораб на Сало бе повреден — дори и в такова състояние, той беше най-чудесният космически кораб, виждан някога в Слънчевата система. Неговият повреден кораб, но лишен от всички луксозни атрибути, бе прототип на всички марсиански. Въпреки че не беше кой знае колко добър инженер, Сало успя да измери всички части на кораба си и да начертае плановете на неговите марсиански потомци.
И най-важното от всичко — Сало имаше на разположение източник на най-мощната енергия, която можем да си представим — УВДБ. Той щедро предостави половината от запасите си УВДБ за самоубийството на Марс.