Искаше да го запази за голямата роля в театралното представление, което щеше да постави във връзка с новата религия.
Вуйчо и Вооз се почувстваха самотни и озадачени там, в космоса. Нямаше много какво да гледат или правят.
— Дявол да го вземе, Вуйчо! — каза Вооз. — Чудя се къде ли се дянаха останалите.
Повечето от останалите в този момент висяха по уличните стълбове на Рока Бейтън.
Автоматичният пилот-навигатор на Вуйчо и Вооз, който заедно с многото други неща контролираше и осветлението в кабината, създаваше изкуствен цикъл от земни нощи и дни, нощи и дни, нощи и дни.
Единственото нещо за четене на борда бяха две книжки с комикси, забравени от работници по поддръжката. Те бяха „Туйти и Силвестър“, в която се разказваше за едно канарче, което накарало някаква котка да полудее, и „Клетниците“, в която се разказваше за един човек, който откраднал някакви златни свещници от свещеник, който проявявал добрина към него.
— Защо е взел тези свещници, Вуйчо? — попита Вооз.
— Да пукна, ако знам — отвърна Вуйчо. — Да пукна, ако ме интересува.
Пилот-навигаторът току-що бе изключил осветлението в кабината и бе обявил, че вътре е нощ.
— Ти не даваш пет пари за нищо, нали? — добави Вооз в тъмното.
— Точно така — отговори Вуйчо. — Не давам пет пари дори и за нещото, което е в джоба ти.
— Какво имам в джоба си? — попита Вооз.
— Нещо, с което причиняваш болка на хората — каза Вуйчо. — Нещо, с което ги караш да правят каквото искаш ти.
Вуйчо чу как Вооз изсумтя в мрака, после тихо простена. И разбра, че той току-що в джоба си е натиснал бутона, който трябваше да го вцепени.
Вуйчо не издаде и звук.
— Вуйчо? — повика го Вооз.
— Да? — обади се Вуйчо.
— Там ли си, приятелю? — попита Вооз изумен.
— Че къде мога да отида? Мислиш, че си ме пратил по дяволите ли?
— Добре ли си, приятелю? — попита Вооз.
— А защо да не съм? Снощи, докато спеше, стари приятелю, измъкнах това глупаво нещо от джоба ти, стари приятелю, извадих му вътрешностите, стари приятелю, и го натъпках с тоалетна хартия. А в този момент, стари приятелю, съм седнал на леглото си, заредил съм пушката, насочил съм я към теб и изобщо, стари приятелю, как мислиш да я караш отсега нататък?
Докато траеше войната между Марс и Земята, Румфорд се материализира два пъти в имението си в Нюпорт — веднъж точно след като тя бе започнала, и втори път, в деня на свършването и. Той и кучето му по това време не бяха добили някакво по-особено религиозно значение. Бяха само туристическа атракция.
Имението „Румфорд“ бе дадено под наем на един шоумен на име Марлин Т. Лап. Лап продаваше билети за материализациите по долар парчето.
Освен самото появяване и след това изчезването на Румфорд и кучето му, нямаше какво друго да се гледа. Румфорд не разговаряше с никого, освен с Монкрийф, иконома, и при това шепнешком. Седеше отпуснат на едно кресло в стаичката под стълбата — Музея на Скип. С едната ръка закриваше очите си, а с другата стягаше нашийника на Казак.
Румфорд и Казак бяха обявени за призраци.
Пред прозореца на малката стаичка бе поставено скеле, а вратата към коридора бе махната. Две редици зрители можеха да минават покрай нея, за да зърнат хроно-синкластично инфундибулумирания мъж и неговото куче.
— Струва ми се, че днес не му се приказва кой знае колко, господа — казваше Марлин Т. Лап. — Трябва да си дадете сметка, че има да премисля много неща. Той не е само тук, господа. Той и кучето му са разпръснати из цялото пространство между Слънцето и Бетелгейзе.
До последния ден на войната целия шум и всички необходими действия бяха осигурявани от Марлин Т. Лап.
— Чудесно е, според мен, че всички вие дойдохте тук в най-великия ден от историята на света, за да видите този голям културен, образователен и научен експонат — каза Лап в последния ден на войната.
Ако този дух някога заговори — каза още Лап, — ще ни каже несънувани досега чудеса за миналото и бъдещето, а също и за Вселената. Надявам се някои от вас да имат късмета да го чуят, когато реши, че е назрял моментът да ни каже каквото знае.
— Моментът назря — обади се Румфорд глухо.
— Моментът назря и презря — каза Уинстън Найлс Румфорд. — Войната, която завърши толкова славно днес, е славна само за светците, които я загубиха. Тези светци бяха земяни като вас. Те отидоха на Марс, впуснаха се в това безнадеждно нападение и умряха щастливи, за да могат земяните най-накрая да станат хора — да живеят в братство, радост и достойнство.
Когато умряха — продължи Румфорд, — те не желаеха рай за себе си, а единствено, на Земята да се установи трайно братство между хората.