С тази цел, толкова желана — каза Румфорд, — аз ви нося една нова религия, която може да бъде приета с радост във всяко ъгълче на всяко земно сърце.
Националните граници — каза Румфорд — ще отпаднат.
Жаждата за война — каза Румфорд — ще умре.
Цялата завист, целият страх, цялата омраза — каза Румфорд — също ще умрат.
Името на тази нова религия — каза Румфорд, — е „Църква на Безкрайно Безразличния Бог“.
Флагът на тази църква ще е в синьо и златно — каза Румфорд. — Ето думите, които ще бъдат написани на него със златни букви върху син фон: „Погрижете се за хората и Бог ще се погрижи за себе си“.
Двете главни учения на тази религия са следните — каза Румфорд. — „Обикновеният човечец не може да направи нищо, за да се хареса на Всемогъщия Бог“ и „Късметът не е ръката Божия“.
Защо трябва да вярвате в тази религия, а не в която и да било друга? Трябва да вярвате в нея, защото аз, нейният духовен водач, мога да правя чудеса, докато никой духовен водач на друга религия не може. Какви чудеса мога да правя? Аз владея чудото на предсказването, с абсолютна точност, на всички неща, които ще ни донесе бъдещето.
След това Румфорд предрече петдесет бъдещи събития с големи подробности.
Тези събития бяха внимателно записани от присъстващите.
Излишно е да се казва, че всички те се сбъднаха — сбъднаха се с всичките подробности.
— В началото ученията на тази религия ще ви се струват сложни и объркващи — каза Румфорд, — но с времето ще станат кристално ясни.
Като част от това сложно и объркващо начало — каза Румфорд, — ще ви разкажа една притча.
Някога късметът се разпоредил така, че едно бебе, на име Малачи Констант, се родило като най-богатото дете на Земята. През същия ден, късметът се разпоредил една сляпа баба да стъпи върху лятна кънка в горния край на стълбата, полицейски кон да настъпи маймуната на някакъв латернаджия, а един пуснат под гаранция обирач на банки да намери в дъното на куфар на тавана си пощенска марка на стойност деветстотин долара. Питам ви, Божия ръка ли е късметът?
Румфорд вдигна нагоре показалеца си, който беше прозрачен като лиможки порцелан.
— При следващото си посещение при вас, приятели мои, ще ви разкажа една притча за хората, занимаващи се с неща, които според тях Бог иска от тях да правят. Междувременно, бихте постъпили добре, ако като подготовка за тази притча, прочетете всичко, което намерите, за Испанската инквизиция.
Следващия път, когато дойда при вас — каза Румфорд, — ще ви донеса основно преработена Библия, която да има смисъл в модерните ни времена. И ще ви донеса една кратка история на Марс — истинската история на светците, които загинаха, за да може светът да се обедини в единно Братство между хората. Тази история ще трогне сърцето на всяко човешко същество, което има сърце.
Румфорд и кучето му се дематериализираха внезапно.
В космическия кораб, полетял от Марс към Меркурий, в космическия кораб, в който бяха Вуйчо и Вооз, пилот-навигаторът обяви, че в кабината отново е настъпил денят.
Това бе сутринта след нощта, в която Вуйчо каза на Вооз, че нещото в джоба му повече не може да навреди на никого.
Вуйчо бе заспал на леглото си в седнало положение. Карабината му „Маузер“ — напълнена и заредена, лежеше напряко на коленете му.
Вооз не спеше. Той лежеше на своето легло край срещуположната стена. Вооз не бе мигнал. Ако искаше, сега лесно би могъл да обезоръжи и убие Вуйчо.
Само че Вооз бе решил, че много повече му трябва приятел, отколкото устройство, с което би могъл да принуждава хората да правят това, което поиска от тях. Освен това през нощта вече бе престанал да е сигурен какво точно иска от тях да правят.
Да не бъде самотен, да не изпитва страх — Вооз реши, че това са важните неща в живота. Един истински приятел можеше да помогне повече от всичко друго.
В кабината се разнесе някакъв странен, кашлящ, ръждясал звук. Беше смях. Смехът на Вооз. Странното бе, че Вооз никога досега не се бе смял по този начин — никога не се беше смял на нещата, на които се смееше сега.
Смееше се на страшната каша, в която се бе забъркал — на това, че през целия си армейски живот се бе преструвал, че знае какво става, че разбира всичко, което става, че всичко, което става е добро.
Смееше се на тъпата лекота, с която се бе оставил да го използват… Бог знае кой, за Бог знае какво.
— Майната му, приятелю! — възкликна той на глас. — Какво правим чак тук в космоса? Защо сме облечени в тези дрехи? Кой управлява цялата тая глупащина? Как така се качихме в тая консервна кутия? Откъде-накъде ще трябва да стреляме по някого, когато стигнем там, закъдето сме тръгнали? Откъде-накъде той ще се опитва да стреля по нас? Как така?