Поради любовта им към музиката и желанието им да се разполагат така, че да служат на красотата, земяните са им дали красиво име.
Наричат ги хармониуми.
Вуйчо и Вооз се приземиха върху тъмната страна на Меркурий седемдесет и девет дни след излитането им от Марс. Те не знаеха, че планетата, на която са кацнали, е Меркурий.
Помислиха си, че Слънцето е ужасяващо голямо…
Но това не им попречи да решат, че кацат на Земята.
По време на рязкото забавяне на скоростта и двамата бяха изгубили съзнание. Сега се връщаха към реалността — бяха подложени на една жестока и красива илюзия.
Стори им се, че корабът им се е приземил сред небостъргачи, над които танцуват лъчи на прожектори.
— Не стрелят — отбеляза Вооз. — Войната или е свършила, или още не е започнала.
Тези весели лъчи светлина не бяха от прожектори. Бяха от високите кристали, намиращи се на границата между тъмното и светлото полукълбо на Меркурий. Тези кристали улавяха лъчи светлина от Слънцето, пречупваха ги през призмите си и ги препращаха игриво към тъмната страна. Там ги поемаха други кристали и ги предаваха още по-нататък.
Наистина не бе трудно да повярваш, че лъчи от прожектори се кръстосват в небето на една развита цивилизация. Човек лесно можеше да помисли гигантските синьо-бели кристали за небостъргачи — величествени и красиви.
Вуйчо, застанал край един илюминатор, тихо се разплака. Плачеше за любовта, за семейството, за приятелството, за истината, за цивилизацията. Всички неща, за които плачеше бяха абстракции, тъй като в паметта му се бяха запазили много малко лица и факти, върху които да може да построи игра на страстта. Имената подрънкваха в паметта му като сухи кости. Стони Стивънсън — приятел… Бе — жена… Хроно — син… Вуйчо — баща…
През главата му мина и името Малачи Констант, но не знаеше какво да прави с него.
Вуйчо изпадна във вцепенение, в някакво безмълвно възхищение от чудесните хора и чудесният им живот, създали тези величествени сгради, обливани от светлината на прожекторите. Със сигурност на това място семействата и приятелите без лица, надеждите без имена биха могли да разцъфтят като…
Вуйчо не можа да измисли подходящ образ за сравнение.
Представи си някакъв удивителен фонтан — конус, съставен от корита с разширяващи се към основата диаметри. Нямаше да стане. Фонтанът бе пресъхнал, бе пълен с останки от птичи гнезда. Усети парене в пръстите, сякаш ги бе ожулил, изкачвайки се по сухите корита.
Не можеше да се сравни.
Вуйчо отново си представи трите красиви момичета, които го бяха подканили да се спусне по смазаната цев на карабината му.
— Божичко! — възкликна Вооз. — Всички са заспали! Но не задълго. — Той подвикна и очите му заблестяха. — Когато старият Вооз и Вуйчо хванат из града, всички ще се събудят и ще стоят будни със седмици!
Пилот-навигаторът управляваше кораба умело. Оборудването нервно разговаряше само със себе си — жужеше, щракаше, свистеше. Корабът долавяше и избягваше опасностите отдолу и търсеше идеалното място за кацане.
Създателите на пилот-навигатора умишлено го бяха направили побъркан на една тема — да открива прикритие за безценните войски и материалната част, които пренася. Той трябваше да каца с тези войски и материална част в най-дълбоката дупка, която можеше да намери. Предполагаше се, че ще каца, подложен на вражески огън.
Двайсет земни минути по-късно пилот-навигаторът продължаваше да си говори сам — както винаги намираше много неща за казване.
А корабът все още се спускаше, при това бързо.
Прожекторите, обливащи небостъргачите вече не се виждаха. Навън цареше мастилена тъмнина.
Тишината в кораба имаше почти същия оттенък. Вуйчо и Вооз разбраха какво им се случваше — намираха го за неизразимо с думи.
Усетиха, и с право, че ги погребват живи.
Корабът изведнъж се разтърси и запрати двамата си пътници на пода.
Рязката промяна им донесе рязко облекчение.
— Най-накрая у дома! — извика Вооз. — Добре дошли у дома!
След това злокобното чувство, че падат надолу като лист на дърво се появи отново.
След още двайсет минути корабът продължаваше бавно да се спуска.
Разтърсванията станаха чести.
За да се предпазят от тях, Вооз и Вуйчо легнаха в леглата си. Лежаха по корем и се държаха за тръбите на таблите.
За да направи нещастието им пълно, пилот-навигаторът обяви, че в кабината е настъпила нощ.
Над купола на кораба се чу стържене. Вуйчо и Вооз обърнаха погледи от възглавниците към илюминаторите.