Сега навън се виждаше някаква бледа жълта светлина.
Вуйчо и Вооз извикаха от радост и изтичаха до илюминаторите. Едва стигнаха до тях и корабът отново ги запрати на пода — очевидно преодолял някаква пречка. След това продължи да се спуска.
Една земна минута по-късно спускането престана.
Пилот-навигаторът изпусна едно скромно щракване. След като бе закарал товара си от Марс до Меркурий, според инструкцията, той се самоизключи.
Бе доставил товара си на дъното на една пещера, на сто и шестнайсет мили под повърхността на планетата. Бе открил пътя надолу през една усукана система от комини, и бе достигнал място, откъдето нямаше накъде повече да се спуска.
Вооз първи стигна до илюминатора и първи видя веселото приветствие на жълтите и аквамаринени диаманти, които хармониумите бяха оформили върху стените.
— Вуйчо! — извика той. — Проклет да съм, ако не ни е оставил право в някое холивудско нощно заведение!
Тук трябва да се припомни дихателната техника „Шлиман“, за да се разбере напълно това, което се случи. В херметизираната кабина Вуйчо и Вооз получаваха кислорода си от хапчетата в червата си. Намирайки се в атмосфера с нужното налягане, не се бе налагало да запушват носа и ушите си, нито пък да държат устите си затворени. Това се налагаше само във вакуум или в отровна среда.
Вооз бе останал с впечатлението, че навън е здравословната атмосфера на родната му Земя.
Всъщност навън имаше само вакуум.
Той отвори едновременно вътрешната и външната врата на кораба, разчитайки на благоприятни условия вън.
Бе възнаграден от експлозивното изсвистяване на газа от кабината в околния вакуум.
Успя да затръшне вътрешната врата, но не преди той и Вуйчо да получат сериозни кръвоизливи, докато викаха от радост.
Строполиха се на пода. Дробовете им кървяха обилно.
Това, което ги спаси от сигурна смърт, бе автоматичната аварийна система, която отговори на първата експлозия с още една, чрез която върна налягането в кабината към нормалното.
— Мамо! — възкликна Вооз, когато дойде на себе си. — Това със сигурност не е Земята.
Вуйчо и Вооз не изпаднаха в паника.
Възстановиха силите си с храна, почивка, напитки и кислородни таблетки.
И едва тогава запушиха ноздрите и ушите си, затвориха устите си и излязоха навън, за да проучат околността. Убедиха се, че гробницата им е дълбока, усукана, безкрайна, без въздух, ненаселена от нищо, което дори и бегло да прилича на човек и негодна за живот на каквото и да било, което и бегло да прилича на човек.
Отбелязаха присъствието на хармониумите, но в това не откриха нищо окуражаващо.
Съществата им се сториха зловещи.
Вуйчо и Вооз не можеха да повярват, че наистина са попаднали на подобно място. Това ги спаси от паниката.
Върнаха се на кораба.
— Е — каза Вооз, — станала е някаква грешка. Попаднали сме твърде дълбоко под земята. Трябва да излетим нагоре, където бяха онези постройки. Да ти кажа честно, Вуйчо, но мисля, че сме попаднали на Земята. Трябва да е станала някаква грешка, както казах, така че се налага да попитаме някого от постройките къде сме попаднали.
— Добре — отговори Вуйчо и облиза устните си.
— Натисни бутона „ON“ — каза Вооз — и ще полетим нагоре като птичка.
— Добре — отвърна Вуйчо.
— Може би — продължи Вооз — онези там горе не са и чували за това място тук и като им кажем, ще се изумят.
— Разбира се — съгласи се Вуйчо. Душата му усещаше теглото на многото километри скали отгоре. Във всички посоки над главите им тръгваха комини, които се разклоняваха до безкрай. И разклоненията им се разклоняваха в малки клонки, клонките — в тръбички не по-големи от човешки пори.
Душата на Вуйчо бе права, като чувстваше, че едва ли на десет хиляди един комин води право до повърхността.
Космическият кораб, благодарение на гениално измислената система от чувствителни датчици в долния си край, лесно бе открил пътя надолу, през един от малкото проходи, достигащи чак до дъното — надолу, надолу, надолу през един от много малкото изходи.
Това, което душата на Вуйчо не подозираше, бе вродената глупост на пилот-навигатора, когато трябваше да движи кораба нагоре. На проектантите му и през ум не им бе минало, че корабът може да има проблеми с изкачването. Всички марсиански кораби в края на краищата щяха да излетят от едно открито поле, без никакви препятствия и да бъдат изоставени след кацането им на Земята. В резултат на това нямаше датчици, които да долавят препятствия отгоре.
— Сбогом, пещера — каза Вооз.
Вуйчо натисна небрежно бутона „ON“.
Пилот-навигаторът зажужа.
След десет земни секунди той загря.