Ако възрастен чете на дете от тази книжка, в този момент е препоръчително да го попита с възхитително дрезгав глас:
— Кое е било кучето?
Кучето беше Казак. Това бе голямото, зло хроно-синкластично инфундибулумирано куче на Уинстън Найлс Румфорд.
Когато Вуйчо откри следите на Казак, отпечатани в прахоляка на пода на един пещерен коридор, с Вооз бяха прекарали на Меркурий три земни години. Планетата ги беше пренесла дванайсет и половина пъти около Слънцето.
Вуйчо откри следите шест мили над галерията, в която се намираше изпомачканият, изподран и заседнал в камъните космически кораб. Тогава Вуйчо вече не живееше в него. Вооз — също. Сега корабът им служеше само за нещо като снабдителна база, в която с Вооз се прибираха горе-долу по веднъж на всеки земен месец, за да вземат провизии.
Вуйчо и Вооз рядко се срещаха. Движеха се в различни кръгове.
Кръговете, в които се движеше Вооз, бяха малки. Беше си направил дом и го бе обзавел богато. Намираше се на същото ниво, като кораба, но на половин миля встрани от него.
Кръговете, в които се движеше Вуйчо бяха обширни и неспокойни. Той нямаше дом. Придвижваше се леко и надалеч, изкачваше се все по-нагоре, докато студът не го принуди да спре. На същото място студът бе принудил да спрат и хармониумите. На по-горните нива, където скиташе Вуйчо, съществата бяха малко и недоразвити.
На уютните по-долни нива, където живееше Вооз, те бяха много и растяха бързо.
Вооз и Вуйчо се бяха разделили след като прекараха заедно една земна година на космическия кораб. След тази първа земна година и на двамата им стана ясно, че няма да се измъкнат от това място, ако нещо или някой не дойдеше да ги измъкне.
Това им бе съвсем ясно, въпреки че съществата по стените продължаваха да изписват нови и нови послания, подчертаващи справедливостта на теста, на който двамата са подложени, а също така и леснотата, с която биха могли да излязат от пещерата, стига да помислеха малко повече и малко по-задълбочено.
„МИСЛИ!“ — казваха съществата.
Вуйчо и Вооз се разделиха, след като Вуйчо временно полудя. Опита се да убие Вооз. Вооз бе влязъл в космическия кораб с един хармониум и бе казал:
— Не е ли готино това приятелче?
Вуйчо го бе сграбчил за гърлото.
Когато откри кучешките следи, Вуйчо беше гол. Зелената му униформа и черните му ботуши се бяха превърнали в нишки и прах от докосванията до камъните.
Кучешките следи не го развълнуваха. Душата му не се изпълни с музиката на общуването, със светлината на надеждата, когато видя следите на топлокръвното същество, следите на най-добрия приятел на човека. И можа да си каже много малко неща, когато след минута до тях видя и стъпки от добре обути човешки крака.
Вуйчо бе в състояние на война с околната среда. Считаше я или за враждебна, или за жестоко объркана. В резултат той се бореше с нея с всички средства, които имаше на разположение — пасивната съпротива и неприкритото презрение.
Следите в прахоляка го наведоха на мисълта, че околната среда искаше да започне някаква по-едра игра. Щеше да тръгне по следите, но бавно, без да се вълнува. Щеше да го направи просто, защото за съответното време не бе предвидил нищо друго.
Щеше да ги последва.
Щеше да види докъде водят.
Напредваше трудно и хаотично. Горкият Вуйчо бе загубил много килограми и голяма част от косата си. Остаряваше бързо. Очите му пареха и чувстваше скелета си паянтов.
На Меркурий Вуйчо не се беше бръснал. Когато косата и брадата му станеха твърде дълги и започнеха да му създават неудобства, той отрязваше цели фъндъци с един касапски нож.
Вооз се бръснеше всеки ден. Подстригваше се сам по два пъти на земна седмица с бръснарски комплект от космическия кораб.
Вооз, който бе с дванайсет години по-млад от Вуйчо, никога през живота си не се бе чувствал по-добре. В пещерите на Меркурий той бе наддал на килограми — беше се сдобил също и със спокойствие.
Под свода на неговия дом имаше легло, маса, два стола, боксова круша, огледало, гири, магнетофон и фонотека, състояща се от единайсет хиляди композиции.
Домът на Вооз имаше врата — един кръгъл камък, с който закриваше входа. Вратата бе необходима, защото за хармониумите той бе бог всемогъщ. Можеха да го открият по ударите на сърцето му.
Ако заспеше при отворена врата, на сутринта щеше да се намери притиснат от стотици хиляди свои почитатели. Те щяха да му позволят да стане, само след като сърцето му престанеше да бие.
Вооз, като Вуйчо, също беше гол. Но той все още имаше какво да обуе. Обувките му от истинска кожа бяха издържали отлично. Наистина, на всеки изминати от Вуйчо петдесет мили той бе изминал само една, но обувките му не просто бяха издържали — изглеждаха като нови.