Усмивката на Румфорд не слизаше от устните му.
Да продължим аналогията с крадеца, тършуващ в чужд портфейл — Констант разкъса шевовете на паметта си, с надеждата да открие тайно отделение, съдържащо нещо с някаква стойност. Нямаше тайно отделение, нито пък нещо стойностно. Остана само обвивката на паметта му — разпрани, провиснали парцали.
Възрастният иконом погледна Румфорд с обожание и загримасничи като грозна стара жена, позираща за портрет на Мадоната.
— Гос’дарят! — пробля той възторжено. — Младия гос’дар!
— Мога да чета мислите ви, знаете ли? — каза Румфорд.
— Така ли? — попита Констант примирено.
— Най-лесното нещо на света — отвърна Румфорд и очите му заблестяха. — Вие не сте лош човек, особено, когато забравите кой сте.
Той леко докосна Констант по ръката. Това бе жест на политик — вулгарен жест, предназначен за публиката, направен от човек, който в личния си живот, сред себеподобните си, прави всичко възможно да не докосва никого.
— Ако наистина е толкова важно за вас на този етап на нашите взаимоотношения да чувствате, че по някакъв начин ме превъзхождате — заговори той с приятен глас, — замислете се за следното: вие можете да се размножавате, а аз — не.
След това се обърна и поведе Констант през няколко величествени зали.
В една от тях спря и настоя госта му да разгледа огромна картина, нарисувана с маслени бои, на която бе изобразено малко момиченце, хванало юздите на съвсем бяло пони. Момиченцето беше с бяло боне, колосана рокличка, бели ръкавички, бели чорапки и бели обувчици.
Това беше най-чистичкото, най-замръзнало малко момиченце, което Малачи Констант някога бе виждал. На личицето му се четеше странно изражение и Констант реши, че се тревожи да не би да се изцапа.
— Хубава картина — отбеляза той.
— Нали би било ужасно, ако падне в кална локва? — попита Румфорд.
Констант се усмихна неуверено.
— Жена ми като малка — обясни домакинът неочаквано и го поведе навън от стаята.
Минаха по някакъв заден коридор и влязоха в малка стаичка, не по-голяма от килер. Беше три метра дълга и два метра широка, а таванът и, както останалите зали в сградата, беше висок шест метра. Напомняше на комин. Вътре имаше две кресла.
— Архитектурно недоразумение — каза Румфорд, затвори вратата и погледна към тавана.
— Моля? — попита Констант.
— Тази стаичка — Румфорд направи с дясната си ръка магически жест, изобразяващ спираловидна стълба — е единственото нещо, което съм искал с цялото си сърце като малък. Тази малка стаичка.
Той кимна по посока на рафтовете, издигащи се шест метра нагоре върху стената с прозореца. Бяха красиво изработени. Над тях имаше дървена табела, на която бе изписано: „МУЗЕЙ НА СКИП“.
В Музея на Скип бяха събрани тленни останки, черупки и скелети — миди, корали, кости, хрущяли — огризки и отломки от отдавна умрели души. Повечето от експонатите бяха такива, каквито едно дете, вероятно Скип, би могло да събере по бреговете и из горите на Нюпорт. Някои от тях очевидно бяха скъпи подаръци, направени на момче, проявяващо силен интерес към науката биология.
Сред тези подаръци се открояваше един цял скелет на възрастен мъж. Освен това имаше пълен комплект рицарски доспехи, препарирано додо и дълъг спираловиден рог от нарвал, шеговито обозначен от Скип като „Рог от еднорог“.
— Кой е Скип? — попита Констант.
— Аз съм Скип — отвърна Румфорд. — Бях.
— Не знаех — каза Констант,
— Само за семейството си, разбира се — поясни Румфорд.
— Хм — измънка Констант.
Румфорд седна на едното кресло и посочи на Констант другото.
— И ангелите не могат, знаете ли? — каза той.
— Какво не могат? — попита Констант.
— Да се размножават — отвърна Румфорд. Предложи на Констант цигара, взе една за себе си и я постави в дълго, костено цигаре. — Съжалявам, че жена ми е неразположена и не може да слезе долу… за да се запознае с вас. Тя всъщност отбягва мен.
— Вас? — учуди се Констант.
— Точно така. Не ме е виждала от първото ми материализиране. — Той се усмихна тъжно. — Един път и беше достатъчен.
— Съ… съжалявам. Не разбирам.
— Не и харесаха предсказанията ми — обясни Румфорд. — Малкото, което и казах за нейното бъдеще, изглежда я разстрои много. Не иска да слуша повече. — Той се отпусна в креслото и пое дълбоко дъх. — Знаете ли, мистър Констант — добави след това с приятелски тон, — ужасно неблагодарна работа е да обясняваш на хората в каква лоша Вселена всъщност се намират.
— Според нея вие сте пожелали да ме покани тук.