Учените, които изследват Марсианската война, често се изненадват от странната несистематичност в подготовката на Румфорд за нея. В някои отношения плановете му бяха ужасяващо слаби. Обувките за обикновените войници, например, бяха просто подигравка с преходното марсианско общество, чиято единствена задача бе да се самоунищожи, за да обедини хората на Земята.
За сметка на това във фонотеките на интендантските кораби човек попада на истинско културно богатство — подготвено сякаш за някаква велика цивилизация, която би устояла поне хиляда земни години. Говори се, че Румфорд е отделил повече време на тези фонотеки, отколкото на артилерията и медицинските служби на бойното поле, взети заедно.
Както се изразява анонимният шегобиец: "Армията на Марс пристигна с триста часа непрекъсната музика, но не и стигна времето, за да чуе и „Валсът на минутата“ до края.
Обяснението за това странно наблягане върху музикалните записи, с които бяха снабдени марсианските интендантски кораби, е просто — Румфорд беше луд по хубавата музика. Тази лудост, между другото, той бе добил след като бе разпръснат в пространството и времето от хроно-синкластичния инфундибулум.
Хармониумите в пещерите на Меркурий също бяха луди по хубавата музика. Те се хранеха с един тон от песента на планетата вече няколко столетия. Когато Вооз им показа вкуса на музиката, което по една случайност стана с „Тайнството на пролетта“, някои от тези създания умряха, изпаднали в екстаз.
Мъртвият хармониум е сбръчкан и на жълтата светлина в пещерите на Меркурий изглежда оранжев. Мъртвият хармониум прилича на сушена кайсия.
При този първи случай, който не бе замислен като концерт за хармониумите, магнетофонът се намираше на пода на космическия кораб. Умрелите в екстаза си създания бяха в пряк допир с металната му обшивка.
Сега, две и половина години по-късно, Вооз устройваше концертите за съществата така, че да не ги убива.
Той взе магнетофона и музикалната селекция за концерта със себе си. В прохода отвън имаше две алуминиеви дъски за гладене, на чиито крака бяха поставени гумени подложки. Между двете дъски, намиращи се на два метра една от друга, бе поставена носилка, направена от алуминиеви тръби и брезент с цвят на лишей.
Вооз постави магнетофона в средата на носилката. Предназначението на това съоръжение бе да намали достатъчно вибрациите от магнетофона. Преди да достигнат каменния под, те трябваше да си пробият път през мъртвия брезент на носилката, след това нататък по дръжките и, през дъските за гладене и най-накрая през гумените подложки на краката им.
Това беше мярка за безопасност. Тя гарантираше, че никой хармониум няма да получи смъртоносна свръхдоза музика.
Вооз сложи лентата в магнетофона и го включи. По време на концерта той щеше да бди край устройството. Трябваше да внимава някое същество да не допълзи прекалено близо до него. Ако все пак го направеше, той трябваше да го отлепи от пода или стената, да му се скара и да го занесе на стотина метра и повече.
— Ако не проявяваш повече разум — упрекваше той глупавия хармониум в мислите си, — ще завършиш ей тук, от лявата страна. Завинаги. Помисли върху това.
Всъщност, съществото, отдалечено на сто и повече метра също имаше достатъчно музика, с която да се храни.
Стените на пещерата имаха такава чудесна звукопроводимост, че хармониумите, налепени по тях на мили разстояние, също получаваха вибрации от концертите на Вооз през камъка.
Вуйчо, който тръгна по следите все по-нататък и по-нататък в пещерата, по поведението на хармониумите можеше да заключи, че Вооз устройва поредния си концерт. Бе достигнал едно топло място, където съществата бяха напластени дебело. Равномерните им жълти и аквамаринени форми започваха да се разпадат — превръщаха се в назъбени петна, колела и мълнии. Музиката ги караше да правят това.
Вуйчо остави раницата си и легна да си почине.
Засънува други цветове — не жълт и аквамарин.
След това сънува, че приятелят му Стони Стивънсън го чака при следващия завой. Умът му се оживи от нещата, които щяха да си кажат, когато се срещнеха. В ума му наред с името Стони Стивънсън все още не се бе появила съответната физиономия, но това не бе от голямо значение.
— Каква двойка! — каза си Вуйчо. Имаше предвид, че ако той и Стони работеха заедно, щяха да са непобедими.
— Казвам ти — продължи Вуйчо на себе си със задоволство. — Искат да ни държат настрана един от друг на всяка цена. Ако старият Стони и Вуйчо някога се срещнат, за онези там ще е по-добре да внимават в картинката. Когато старият Стони и Вуйчо се съберат, всичко може да се случи и обикновено се случва.