Старият Вуйчо се засмя.
Онези, които се страхуваха от срещата им, по всяка вероятност бяха хората от големите, красиви небостъргачи на повърхността. Въображението му за три години бе успяло да свърши доста работа въз основа на беглия поглед, който бе хвърлил на предполагаемите постройки, които всъщност бяха мъртви, масивни, леденостудени кристали. Въображението му сега бе убедено, че господарите на цялото сътворение живеят именно в онези постройки. Те бяха отговорни за пленяването им с Вооз в пещерите. Те пишеха посланията с помощта на хармониумите. Самите хармониуми нямаха нищо общо с това.
Вуйчо беше сигурен във всичките тези неща.
Беше сигурен и в много други неща. Дори знаеше как са обзаведени сградите там горе. Мебелите нямаха крака. Просто плуваха над пода, носени от магнитно поле.
А хората изобщо не работеха и не се тревожеха за абсолютно нищо.
Вуйчо ги мразеше.
Мразеше и хармониумите. Отлепи от стената един и го разкъса на две. Той се сбръчка веднага. Стана оранжев.
Вуйчо запрати двете парчета към тавана. Когато вдигна поглед натам, видя изписано ново послание. То се разпадаше заради музиката. Но все още бе четливо.
То му казваше с четири думи как лесно и бързо да се измъкнат от пещерите. Не можеше да не признае, след като му съобщиха решението на ребуса, който не бе успял да реши в продължение на три години, че той е лесен и справедлив.
Вуйчо се завтече през галериите, докато не стигна до Вооз и концерта, който той устройваше за хармониумите. Очите на Вуйчо бяха широко отворени и изпъкнали от вълнение. Нямаше как да говори във вакуума, така че задърпа Вооз към космическия кораб.
Там, в инертната атмосфера на кабината, Вуйчо му каза за посланието, което означаваше освобождаване от пещерите.
Сега бе ред на Вооз да се стресне. Той се вълнуваше и от най-малкия намек, че хармониумите биха могли да притежават интелигентност и сега, след като чу, че скоро ще бъде освободен от затвора си, прояви странна сдържаност.
— Това… това обяснява другото послание — каза той тихо.
— Какво друго послание? — попита Вуйчо.
Вооз вдигна ръце, за да изобрази посланието, появило се на стената пред дома му преди четири земни дни.
— Пишеше: „ВООЗ, НЕ СИ ОТИВАЙ“ — каза той и погледна смутено надолу. — „ОБИЧАМЕ ТЕ, ВООЗ“. Ето какво пишеше.
Той отпусна ръце и извърна лице, сякаш за да не гледа някаква непоносима красота.
— Видях това и трябваше да се усмихна. Гледах ги милите, малки създания на стената и си казах: "Милички! Как може Вооз да ви остави и да отиде някъде другаде? Старият Вооз ще остане тук още много време!
— Това е клопка! — извика Вуйчо.
— Какво? — попита Вооз.
— Клопка! Номер, за да ни задържат тук!
На масата пред Вооз бе разтворена книжката с комикси „Туйти и Силвестър“. Той не отговори на Вуйчо веднага и започна да прелиства изпомачканото томче.
— Сигурно е така — промълви той накрая.
Вуйчо се замисли за безумната привлекателност на думата любов. Направи нещо, което не бе правил от много време. Разсмя се. Помисли си, че това е един истеричен финал за кошмара — безмозъчните мембрани по стените да говорят за любов.
Вооз изведнъж сграбчи Вуйчо и разтърси горките му изсъхнали кости.
— Ще ти бъда много благодарен, Вуйчо — каза той с изопнато лице, — ако ме оставиш да си мисля за посланието, че ме обичат, каквото си пожелая. Искам да кажа… — каза той — … искам да кажа, — … че не е задължително да разбираш… — Искам да кажа — каза той, — че не е нужно да казваш каквото и да било за това… Знаеш ли, тези животни може и да не ти допадат. Не е задължително да ги харесваш или да казваш каквото и да било за тях… Искам да кажа… — каза Вооз. — … Ще знаеш… — каза Вооз. — Посланието не беше предназначено за теб. Казаха, че обичат мен. Не се отнася за теб.
Вооз пусна Вуйчо и отново насочи вниманието си към книжката с комиксите. Широкият му, кафяв, мускулест гръб изуми Вуйчо. Докато живееше далеч от него, си бе доставял удоволствието да мисли, че е в състояние да му съперничи във физическо отношение. Сега разбра каква смешна заблуда е било това.
Мускулите по гърба на Вооз се плъзгаха един върху друг бавно и контрастираха с бързото движение на пръстите му, които прелистваха книгата.
— След като знаеш толкова много за клопки и подобни неща — заяде се Вооз — откъде си сигурен, че ако излезем не ни очаква някоя още по-лоша?
Преди Вуйчо да успее да отговори, Вооз си спомни, че е оставил магнетофона включен, без надзор.
— Никой не ги пази! — извика той, заряза Вуйчо и хукна да спасява хармониумите.