Докато Вооз го нямаше, Вуйчо започна да крои планове как да обърне кораба наопаки. Това беше решението на ребуса с излизането им от пещерите. Това бяха написали хармониумите на тавана:
ВУЙЧО, ОБЪРНИ КОРАБА НАОПАКИ.
Разбира се, идеята да се обърне кораба беше разумна. Всичките му чувствителни устройства бяха на долната му страна. Обърнат, той щеше да приложи същата интелигентност и лекота при излизането, с която бе влязъл.
Благодарение на слабата гравитация на Меркурий и с помощта на мощен крик, Вуйчо успя да го обърне още преди Вооз да се върне. За да напуснат пещерите, оставаше само да се натисне бутона „ON“. Тогава корабът щеше да тръгне към пода на пещерата, да се откаже и да се отдели от пода, останал под впечатлението, че подът е таван.
Би тръгнал нагоре по заплетената система от комини, под впечатлението, че се спуска. И неизбежно щеше да открие пътя до повърхността, смятайки че търси най-дълбоката дупка.
Дупката, в която в края на краищата щеше да се окаже, щеше да е бездънната, безстенна дупка на вечния космос.
Вооз влезе в обърнатия кораб. Ръцете му бяха пълни с мъртви хармониуми. Носеше около четири килограма и повече от труповете, приличащи на сушени кайсии. Нямаше как да не изпусне няколко. И когато се наведе, за да ги вдигне, изпусна още.
По лицето му се стичаха сълзи.
— Виждаш ли? — каза Вооз. Той се гневеше със съкрушено сърце на самия себе си. — Виждаш ли, Вуйчо? Виждаш ли какво става, когато човек просто си тръгне и забрави?
Вооз поклати глава.
— И това не са всичките! Далеч не са всичките! — той намери един празен кашон, в който някога бе имало шоколади. Сложи мъртвите хармониуми в него.
Вооз се изправи с ръце на кръста. Точно както преди малко се бе изумил от физическата му сила, сега Вуйчо се изуми от достойнството му.
Когато се изправи, Вооз беше един мъдър, приличен, разплакан, кафяв Херкулес.
В сравнение с него Вуйчо се чувстваше кльощав, без корени, с болна глава.
— Искаш ли да ги разделиш, Вуйчо? — попита Вооз.
— Какво да разделя?
— Кислородните таблетки, храната, содата, бонбоните.
— Да разделя всичко? — възкликна Вуйчо. — Боже мой! От тези неща има запаси поне за петстотин години.
Досега не бе ставало дума да делят каквото и да било. От всичко имаха в изобилие и не ги заплашваше никакъв недостиг.
— Половината за теб, когато отлетиш, а другата ще остане тук, при мен — поясни Вооз.
— Да остане при теб? — попита Вуйчо изненадано. — Ти… все пак ще дойдеш с мен, нали?
Вооз вдигна силната си дясна ръка. Това беше внимателна покана за тишина, жест, направен от наистина голямо човешко същество.
— Не ме истиносвай, Вуйчо — каза той, — и аз също няма да те истиносвам.
Той избърса сълзите си с юмрук.
Вуйчо не бе успял да отклони молбата за истиносването. То го плашеше. Нещо у него го предупреждаваше, че Вооз не лъже, че Вооз наистина знаеше нещо за него, което би могло да го направи нещастен. Вуйчо отвори уста и я затвори отново.
— Ти дойде и ми съобщи голямата новина — каза Вооз. — „Вооз, каза ти, ще бъдем свободни!“ И аз се развълнувах, зарязах всичко и хукнах да ставам свободен.
Започнах да си повтарям, че ще бъда свободен — продължи Вооз — и след това се помъчих да си представя как ли ще изглежда това. Знаеш ли какво видях? Само хора! Блъскат ме насам-натам… и нищо не им харесва, с нищо не може да им се угоди и стават все по-ядосани и по-ядосани, защото нищо не може да ги направи щастливи. И започват да ми крещят, задето аз не съм ги направил щастливи и продължаваме да се бутаме и дърпаме.
И тогава, неочаквано — продължи Вооз — си спомних за тези безумни малки животни, които толкова лесно правех щастливи с музиката. И намерих с хиляди от тях умрели, защото ги забравих, защото толкова се развълнувах, че ще бъда свободен. А всичките можеха сега да са живи, ако не си бях загубил ума и бях мислил за това, което правя.
И сега си казах, хората никога не са ме смятали за добър и аз не съм ги смятал за добри. Защо ми е тогава да съм свободен сред тълпи от хора?
Тогава реших какво ще ти кажа, Вуйчо, когато се върна отново тук.
И Вооз го каза:
— Най-после си намерих място, където мога да правя добро, без да вредя на никого и да виждам доброто, което правя, а тези, за които го правя знаят, че го правя и ме обичат, доколкото могат.
А когато един ден умра тук долу, ще мога да си кажа: "Вооз, ти направи живота на милиони същества такъв, че да си струва да се живее. Никой, никога не е дарявал повече радост. Тук нямаш нито един враг в цялата Вселена!
Сега Вооз се превърна сам за себе си в любящата мама и татко, които никога не бе имал.