— Хайде, върви да спиш — каза той на себе си, представяйки си, че лежи на каменно смъртно легло в пещерите. — Ти си добро момче, Вооз. Лека нощ.
ГЛАВА ДЕСЕТА
ЕРА НА ЧУДЕСАТА
"О, Господи Всевишни, Създателю на Космоса, Въртителю на Галактиките, Душа на електромагнитните вълни, Вдишвачо и Издишвачо на необозрими обеми вакуум, Изригвачо на огън и камъни, Ти, който си играеш с хилядолетията, какво можем да направим за Теб, което Ти да не си в състояние да направиш поне октилион пъти по-добре? Нищо! Какво можем да направим или кажем, което да Ти е интересно? Нищо! О, Човешки роде, радвай се на апатията на Създателя, защото тя най-накрая ни направи свободни, честни и достойни! Повече не е възможно глупак като Малачи Констант да посочи някакъв си нелеп пример на случайно проработил късмет и да каже: „Някой там горе ме харесва“. И един тиран повече не може да каже: „Бог иска това или онова и всеки, който не помага това или онова да стане, е против Бога. О, Боже Всемогъщи, какво славно оръжие е Твоята Апатия, която ние извадихме от ножницата, с която сме удряли и поразявали могъщо, така че капанът, който толкова често ни е поробвал или докарвал до лудост, лежи мъртъв!“
Беше вторник следобед. На северното полукълбо на Земята беше пролет.
Земята беше зелена и водна. Земният въздух бе добър за дишане, подхранващ като сметана.
Чистотата на дъждовете, падащи на Земята можеше да се опита на вкус. Вкусът на чистота беше възхитително тръпчив.
Земята бе топла.
Повърхността и вреше и бушуваше, плодовито неспокойна. Тя бе най-плодовита там, където имаше най-много смърт.
Възхитително тръпчивият дъжд валеше над един църковен двор в Новия свят. Намираше се в Уест Барнстейбъл, Кейп Код, Масачузетс САЩ. Църковният двор беше препълнен — пространствата между умрелите от естествена смърт, бяха плътно заети от телата на удостоените загинали във войната. Марсианци и земяни лежаха рамо до рамо.
По цялата Земя нямаше страна, в чиито гробища да не бяха погребани заедно марсианци и земяни. По цялата Земя нямаше страна, която да не бе взела участие в общата война срещу марсианските нашественици.
Всичко бе простено.
Всички живи същества бяха братя, всички мъртви — още повече.
Църквата, клекнала сред надгробните камъни като някаква мокра праисторическа птица, през различните периоди от историята си беше презвитерианска, независима, унитарианска и универсално апокалиптична. Сега беше Църква на Безкрайно Безразличния Бог.
В двора и стоеше един човек с вид на луд, който се дивеше на гъстия въздух, на зеленината, на мокротата. Беше почти гол, а синьочерната му брада и косата му бяха дълги, сплъстени и прошарени със сиво. Единственото облекло, което имаше на себе си, се състоеше от една подрънкваща препаска, направена от гаечни ключове и меден проводник.
Тази одежда прикриваше срама му.
Дъждът се стичаше надолу по загрубелите му бузи. Той отметна глава назад, за да отпие от него. Постави ръката си върху един надгробен камък — повече, за да го опипа, отколкото да потърси опора. Бе свикнал да докосва камъни — бе свикнал до смърт да пипа груби, сухи камъни. Но такива — мокри, покрити с мъх, дялани, надписани от човешка ръка — не бе докосвал от много, много време.
Pro patria — пишеше на камъка, под ръката му.
Този мъж беше Вуйчо.
Беше се върнал у дома след Марс и Меркурий. Корабът му се бе приземил в една горичка до църковния двор. Вътрешно бе изпълнен с безумен, болезнен гняв, като човек, чийто живот е бил похабен по най-жесток начин.
Вуйчо беше на четирийсет и три години.
Налице бяха всички причини той да повехне и умре.
Това, което го поддържаше бе повече механично, отколкото емоционално. Искаше отново да се събере с Бе, неговата партньорка, с Хроно, неговия син и със Стони Стивънсън, неговия най-добър и единствен приятел.
Този дъждовен вторник следобед преподобният С. Хорнър Редуайн бе застанал на амвона на църквата. Вътре нямаше никой друг. Редуайн се бе качил там, единствено за да се почувства колкото се може по-щастлив. Той не се чувстваше много щастлив при неблагоприятни обстоятелства. Чувстваше се много щастлив, при извънредно щастливи обстоятелства — защото бе обичан от всички свещеник на една религия, която не само обещаваше, но и наистина правеше чудеса.
Неговата църква — „Барнстейбълската Първа църква на Безкрайно Безразличния Бог“ имаше и друго име: „Църква на уморения Космически скиталец“. Това име бе дадено заради едно пророчество — че някой ден в нея ще пристигне самотен войник, изостанал от Армията на Марс.