Църквата бе готова да посрещне чудото. В грубия дървен стълб зад амвона бе забит ръчно изкован клин. Стълбът подпираше дебелата централна греда на покрива. На клина бе окачена закачалка за дрехи, инкрустирана с полускъпоценни камъни. На нея, в прозрачна полиетиленова торба, висяха дрехи.
Според пророчеството умореният Космически скиталец щеше да дойде гол и щеше да се побере в този костюм като ръка в ръкавица. Костюмът бе направен така, че да може да стане само на този, който трябва. Състоеше се от една част, беше лимоненожълт, импрегниран, затваряше се с цип и прилепваше плътно до тялото.
Този костюм не беше по модата на деня. Бе създаден специално, за да придаде повече блясък на чудото.
На гърба и гърдите на костюма бяха пришити оранжеви въпросителни знаци, високи по четирийсет сантиметра. Те символизираха факта, че Космическия скиталец нямаше да знае кой е.
Никой нямаше да знае кой е той, докато Уинстън Найлс Румфорд — духовният водач всички църкви на Безкрайно Безразличния Бог, не съобщеше името му на света.
Знака, че Космическия скиталец е пристигнал, трябваше да даде преподобният Редуайн, като започне да бие камбаната като луд.
Когато камбаната забиеше като луда, енориашите трябваше да почувстват екстаз, да изоставят това, с което се занимават в момента, да се смеят, да плачат, да се съберат.
Доброволната противопожарна команда на Уест Барнстейбъл бе почти изцяло под влиянието на членовете на църквата, така че пожарната кола трябваше да участва като единственото превозно средство, което донякъде подхождаше за тържествеността на случая.
Писъкът на сирените върху покрива на противопожарната служба също трябваше да се присъедини към необузданата радост на камбаната. Едно нейно изпищяване означаваше подпалена ливада или гора. Две изпищявания означаваха подпалена къща. Три изпищявания означаваха, че пожарът е потушен. Десет изпищявания щяха да означават, че Космическия скиталец е пристигнал.
Водата се процеждаше през неуплътнената дограма на прозореца. Водата се процеждаше през една разместена керемида на покрива, преминаваше през цепнатина и увисваше във вид на блестящи капчици по гредата над главата на Редуайн. Добрият дъжд мокреше добрата стара камбана в камбанарията, спускаше се надолу по въжето и, наквасваше дървената кукла, завързана на края му, стичаше се от краката на куклата и образуваше локвичка върху застлания с плочи под.
Куклата имаше религиозно значение. Тя символизираше един отблъскващ начин на живот, който вече не съществуваше. Наричаше се малачи. Нямаше дом или кабинет на привърженик на вярата, в които някъде да не е окачен по един малачи.
Съществуваше само един правилен начин да се окачи малачи — за врата. Съществуваше само един правилен възел, който можеше да се използва — като за бесилка.
И дъждът капеше от малачито на Редуайн, окачено на края на въжето на камбаната…
Студената пролет на горските духове и минзухарите си бе отишла.
Крехката, хладна пролет на феите и нарцисите си бе отишла.
Бе дошла пролетта на хората и люляковите храсти пред църквата на Редуайн бяха натежали от цвят.
Редуайн се вслуша в дъжда и си представи, че той нашепва стихове от Чосър на старинен английски. Изговори на глас думите, които си представи, че изговаря дъждът. Направи го съвсем тихо, като самия дъжд:
От гредата над главата му се отдели една капка, намокри лявото стъкло на очилата му и бузата му, приличаща на ябълка.
Времето не бе проявило жестокост към Редуайн. Застанал на амвона, той приличаше на червендалесто селско вестникарче, въпреки че беше на четирийсет и девет. Вдигна ръка, за да избърше мокротата от бузата си и торбата с оловни ловджийски сачми, окачена на китката му издрънка.
Подобна торба със сачми беше привързана и към другата му китка, а на ремъци през раменете му бяха окачени две тежки железни плочи — едната на гърдите, а другата на гърба.
Тези тежести представляваха пречки в надпреварата на живота.
Той носеше двайсет и четири килограма — носеше ги с радост. По-силен човек би носил повече, по-слаб — по-малко. Всеки силен привърженик на вярата на Редуайн приемаше тези пречки с радост и гордо ги носеше навсякъде.
Слабите и кротките най-накрая трябваше да признаят, че надпреварата на живота е станала почтена.
Течните мелодии на дъжда бяха толкова прекрасен фон за рецитиране в празната църква, че Редуайн реши да продължи още малко. Този път щеше да изрецитира нещо, написано от Уинстън Найлс Румфорд — Господаря от Нюпорт.