Нещото, което Редуайн смяташе да изрецитира под акомпанимента на дъждовния хор, бе написано от Господаря от Нюпорт, за да дефинира позицията си спрямо своите свещеници, позицията на свещениците спрямо техните енориаши и позицията на всеки спрямо Бога. Редуайн го четеше пред хората всяка първа неделя от месеца.
— Аз не съм ваш баща — започна Редуайн. — По-добре ме наречете брат. Но аз не съм ваш брат. По-добре ме наречете син. Но аз не съм ваш син. По-добре ме наречете куче. Но аз не съм вашето куче. По-добре ме наречете бълха на вашето куче. Но аз не съм бълха. По-добре ме наречете микроб от бълхата на вашето куче. Като микроб от бълхата на вашето куче, аз искам да ви служа по всички възможни начини, точно така, както вие желаете да служите на Всемогъщия Бог, Творец на Вселената.
Редуайн плесна с ръце, убивайки въображаемата, нападната от микроби бълха. В неделя всички енориаши убиваха бълхата едновременно.
Още една капка се разтрепери, падна от гредата и пак намокри бузата на свещеника. Редуайн дълбоко благодари, кимайки, за капката, за църквата, за мира, за Господаря от Нюпорт, за Земята, за Бог, на когото не Му пука, за всичко.
Слезе от амвона, като поклащаше с достойнство торбите с оловни сачми.
Премина по прохода между седалките и излезе през арката, за да стигне до камбанарията. Спря пред локвата под въжето на камбаната, за да определи пътя, по който водата се е стекла долу. Реши, че е чудесно пролетният дъжд да влиза вътре по този начин. Дори и да го натовареха с преустройството на църквата, той пак би направил така, че предприемчивите капчици да проникват под покрива.
Срещу него имаше още една арка — обрасла с люляк.
Редуайн премина под нея и видя масивния кораб, приличащ на голям мазол в горичката, видя и голия, брадясал Космически скиталец в двора на църквата.
Редуайн изкрещя от радост. Върна се, развърза въжето на камбаната, разклати го и увисна на него като пияно шимпанзе. В бясното звънене на камбаната Редуайн чу думите, които според Господаря от Нюпорт казваха всички камбани:
БЕЗ ПЪКЪЛ — заби камбаната —
БЕЗ ПЪКЪЛ,
БЕЗ ПЪКЪЛ,
БЕЗ ПЪКЪЛ!
Вуйчо се ужаси от звука. Камбаната му се стори ядосана и уплашена, така че той хукна назад към кораба и лошо си сряза глезена, докато прескачаше каменната стена. Когато затваряше вратата, чу че на камбаната отговаря сирена.
Вуйчо си помисли, че Земята още воюва с Марс и тази сирена предвещава неговата смърт. Той натисна бутона „ON“.
Автоматичният навигатор не реагира веднага, а започна объркано и безсмислено да спори със себе си. Спорът завърши с това, че навигаторът се самоизключи.
Вуйчо отново натисна бутона „ON“. Този път го задържа натиснат, като стовари върху него петата си.
Навигаторът отново заспори глупашки със себе си и се опита да се самоизключи. Когато видя, че не може да го направи, започна да изпуска мръсен, жълт дим. Димът стана толкова гъст и отровен, че се наложи Вуйчо да глътне кислородна таблетка и отново да прибегне до дихателната система „Шлиман“.
След това пилот-навигаторът изпусна дълбок, пулсиращ звук като от орган и умря завинаги.
За излитане вече не можеше да става и дума. Със смъртта на пилот-навигатора умираше целия кораб.
Вуйчо се приближи през дима до един илюминатор и погледна навън.
Видя противопожарната кола. Тя мачкаше храсталаците и се приближаваше към кораба. Край нея тичаха мъже, жени и деца — просмукани от дъжда, изпаднали в екстаз.
Пред пожарната крачеше преподобният С. Хорнър Редуайн. В едната си ръка носеше лимоненожълтия костюм, поставен в прозрачна полиетиленова торба. В другата държеше букет току-що откъснат люляк.
Жените изпращаха на Вуйчо целувки през илюминатора и вдигаха децата си, за да зърнат обожавания човек вътре. Мъжете стояха край пожарната и приветстваха Вуйчо, приветстваха себе си, приветстваха всичко. Шофьорът предизвика мощен гърмеж от ауспуха, наду сирената, удари камбанката.
Всички носеха по някаква пречка. Повечето бяха типични — тежести за прозорци, торби с олово, стари скари за фурна. Тяхното предназначение беше да неутрализират физическите предимства. Но сред енориашите на Редуайн имаше и няколко истински вярващи, които бяха избрали по-сериозни и по-красноречиви пречки.
Имаше жени, сдобили се поради прищявка на късмета с ужасното предимство на красотата. Те бяха унищожили това нечестно предимство, като се бяха облекли в изпокъсани дрехи, като заставаха в лоши пози, дъвчеха дъвка и използваха козметика по демонски начин.
Един старец, чието предимство бе чудесното му зрение, бе развалил това зрение, като носеше очилата на жена си.